Читать «Копринената буба» онлайн - страница 270

— Никога не е имал деца. Сигурен съм, че е безплоден. Реших, че може да ви заинтересува.

Уолдгрейв се втренчи в него със зяпнала уста и не намираше какво да каже. След това си тръгна, все така стиснал белия плик.

— Какво беше това? — изгарящ от любопитство се поинтересува Ал.

— План А — отвърна Страйк. — Да видим какво ще излезе.

Уолдгрейв седна отново на масата на „Роупър — Чард“. Отразен в черния прозорец до себе си, той отвори плика, даден му от Страйк. Смаян, извади от него втори плик. На този имаше написано име.

Редакторът погледна към Страйк, който вдигна вежди. Джери Уолдгрейв се поколеба, после се обърна към Елизабет Тасъл и й подаде плика. Тя прочете написаното върху него и се намръщи. Стрелна поглед към Страйк. Той й се усмихна и вдигна чашата си като за тост.

За момент тя изглеждаше несигурна как да постъпи; после сръчка момичето до себе си и предаде плика нататък.

Той обходи масата и се озова отсреща в ръцете на Майкъл Фанкорт.

— Дотук добре — промълви Страйк. — Ал, аз излизам в градината да изпуша една цигара. Стой тук и дръж телефона си подръка.

— Не позволяват да се използват мобилни телефони… — подзе Ал, но щом зърна изражението на Страйк, бързо изрече: — Така ще направя.

48

За теб ли преде жълтата си нишка копринената буба? За теб ли готви гибелта си?

Томас Мидълтън, „Трагедията на отмъстителя“

Градината бе пуста и мразовита. Страйк затъна до глезени в сняг, неспособен да почувства студа, просмукващ се през десния крачол на панталона му. Всички пушачи, които обичайно биха се събрали на равната поляна в градината, сега бяха предпочели улицата. Той проправи самотна пътека през скованата от скреж белота, заобиколен от безмълвна красота, и спря до кръгло езерце, превърнало се в диск от дебел сив лед. В средата му върху огромна мидена черупка седеше пълничък бронзов купидон. Беше с перука от сняг, а лъкът и стрелата му бяха насочени не натам, където би могъл да улучи човешко същество, а право към тъмното небе. Страйк запали цигара и се обърна назад да погледне към ярко осветените прозорци на клуба. Посетителите и келнерите приличаха на изрязани от хартия фигурки, движещи се на фона на осветен екран.

Ако Страйк познаваше своя човек, той щеше да дойде. Не беше ли това неустоима ситуация за един писател, за човек, отдаден на манията да превръща изживяното в думи, за любител на злокобното и странното?

И то се знае, след няколко минути Страйк чу да се отваря врата, долетяха разговори и музика, бързо заглушени, а после се чу шумът от тихи стъпки.

— Господин Страйк? — Главата на Фанкорт изглеждаше особено голяма в мрака. — Не беше ли по-лесно да излезем на улицата?

— Предпочитам да го направим в градината — отвърна Страйк.

— Ясно.

Фанкорт изглеждаше леко развеселен, сякаш възнамеряваше за кратко поне да угоди на прищявката на Страйк. Страйк подозираше, че на писателя с неговата драматична настройка му е допаднало да е единственият от масата с изнервени хора, привикан да разговаря с човека, притеснил всички тях.

— Какво означава всичко това? — поиска да узнае Фанкорт.