Читать «Борсови игри» онлайн - страница 53

— Там ли е Кеш?

— Няма го, току-що изскочи да си вземе кафе — отвърна ясният й глас. — Ей сега ще се върне.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Ако мислиш, че мога — отвърна Кати малко саркастично.

Очевидно беше обидена, че търся Кеш, а не нея. Може би си мислеше, че се съмнявам в способностите й. За миг реших да се извиня, но размислих и се отказах. Нямаше смисъл. Просто някои хора са болезнено чувствителни на тази тема.

— Интересуват ме онези облигации на „Джипсъм“, които купувахте миналата седмица — казах аз. — За вашето счетоводство ли бяха?

— Не, за един наш клиент.

— Трябва да е изкарал добра печалба.

— Наистина изкара много — каза Кати. — Той…

Гласът й изведнъж секна, прекъснат от ръмженето на Кеш.

— Задръж така — каза тя и изключи микрофона. След няколко секунди пак се обади. — Съжалявам, но имам много спешна работа. Ще кажа на Кеш, че си го търсил. — И затвори.

Роб мина покрай мен и видя как съм се втренчил в слушалката.

— Какво има? Да не си зърнал призрак? — Усмивката му трая само секунда. — Прощавай. Беше глупаво.

— Животът продължава — казах аз. — Но тя ще ми липсва.

— И на мен — каза Роб.

— Тя имаше много приятели, нали?

— Е, все е имала няколко. — Роб улови погледа ми. Бузите му поруменяха. — Няколко — повтори той и се извърна.

Повдигнах рамене и отново се зарових в работата. Погледнах малкия кашон с вещите на Деби до краката ми. Трябваше да ги отнеса в квартирата й. Дръпнах телефонния справочник и позвъних на „Дени Кларк“. Поисках да говоря с Фелисити. Не вярвах друга жена с това име да работи във фирмата.

— Здравей, обажда се Пол Мъри — казах. — Запознахме се на погребението на Деби.

— Спомням си — каза тя. — Ти си колегата й.

— Точно така. Тук имам няколко нейни вещи. Не са много и не са нещо особено. Може ли да ги донеса при теб?

— Разбира се. Кога можеш да дойдеш?

— Тази вечер става ли?

— Чудесно. Ела в седем. Адресът е Кавендиш Роуд, номер двайсет и пет. „Клафъм Саут“ е най-близката спирка на метрото. Довиждане.

6.

Кавендиш Роуд се оказа част от Саут Съркюлар, една от най-задръстените стари артерии на Лондон. Леките коли и камионите едва пъплеха и след смяната на светофара се придвижваха на петдесетина метра, после отново запълзяваха. Вечерният юлски въздух, изпълнен с прах и изгорели газове, пулсираше от рева на форсираните двигатели.

Номер двайсет и пет беше малка къща с тераса, с нищо неразличима сред останалите на улицата. До вратата имаше два звънеца. Натиснах този с имената „Чейтър“ и „Уилсън“. Зумерът звънна и вратата се отвори.

Деби и Фелисити заемаха горния етаж. Беше евтино, но привлекателно обзаведено, недотам подредено, но и без да е хаос. Фелисити се появи на прага в плътно прилепнали сини дънки и раздърпана фланелка с къси ръкави. Червената й коса се сипеше върху раменете. Поведе ме към всекидневната. В стаята имаше диван и няколко големи възглавници по пода. Покани ме да седна на дивана, а тя се сгуши върху една възглавница и каза:

— Извинявай, малко е разхвърляно.

Подадох й кашона, който бях донесъл.

— Благодаря ти — каза тя. — Родителите на Деби ще дойдат в края на седмицата да приберат нещата й. Какво ще кажеш за чаша вино?