Читать «Борсови игри» онлайн - страница 54

Изчезна в кухнята и се върна с бутилка „Мускадет“ и две чаши.

— Значи си живяла с Деби, откакто и двете сте дошли в Лондон? — запитах аз.

— О, не — отвърна тя. — Преди да се преместим тук, живяхме под наем в Ърлс Корт. Там всъщност разполагахме само с една стая. Но преди две години купихме съвместно това жилище. Малко е шумно, но се свиква.

— Сигурно сте били много близки — казах аз.

— Така е — каза Фелисити. — С нея се живееше много лесно и си прекарвахме весело. Но в известен смисъл тя беше много затворена личност. Е, и аз също, като си помисля. Точно затова се разбирахме. Нямахме проблеми помежду си, но уважавахме правото си на уединение.

— Надявам се въпросът ми да не те засегне — казах, — но мисля, че срещнах един човек преди няколко дни. Може да е бил неин приятел. Костелив, около тридесет и пет годишен, сини очи, тъмна коса.

Фелисити се замисли за малко.

— Да, имаше един, който отговаря на описанието ти. Миналата година имаха връзка, но не продължи много. Беше ми страшно неприятен. Спомням си как ме гледаше. — Тя потрепери.

Явно беше човекът от онази нощ.

— Как се казваше?

Тя напрегна лице в усилие да си припомни.

— Не. Съжалявам, не мога да се сетя. Беше се запознала с него чрез работата си или нещо от този род. Гаден тип. В началото беше много чаровен, но после започна да си я върти на пръста. На закуска просто ме беше срам да ги гледам. И Деби изпълняваше всичките му желания! Много странно. Ти я познаваш — не беше от безгласните твари. Но онзи излъчваше някаква злокобна сила. Деби намираше това за очарователно. А мен тръпки ме побиваха.

— Една вечер се прибрах към десет и я заварих в ужасно състояние. Имаше голяма цицина на челото и едното й око беше насинено. Хлипаше тихичко, сякаш беше плакала много.

— Попитах я какво е станало. Тя каза, че… о, как не мога да си спомня името му! Както и да е. Това копеле я беше пребило. Разбрала, че е женен, и му поискала обяснение. Той я ударил няколко пъти и си отишъл.

— Следващите няколко дни този мръсник се скъса да звъни и да идва да я търси. Деби нито веднъж не му се обади, нито го пусна да влезе. Наистина, няколко пъти беше на косъм да клекне, но накрая здравият й разум надделя. И двете бяхме много наплашени. Не исках да имам нищо общо с него. Много ни беше страх да не ни причака отвън и да ни проследи, когато излизаме. Май веднъж тръгнал след нея, но тя се разпищяла и той духнал. След седмица-две спря да звъни и оттогава не сме го виждали.

„Но аз го видях онази нощ на корабчето“ — помислих си. Вече бях убеден, че той е човекът, който я е блъснал в реката. Как обаче да разбера кой е?

— Не можеш ли да си спомниш нещо друго за него? Къде живее, какво работи, в коя фирма?

— Съжалявам. Това спадаше към нещата, за които се бяхме разбрали да не проявяваме излишно любопитство. Понякога съм виждала някои от приятелите й, но тя рядко говореше за тях. Пък и правех всичко възможно да не му се мяркам пред очите.

— Да не е онзи мъж, за когото ми спомена на погребението? Онзи, който я безпокоил наскоро?