Читать «Борсови игри» онлайн - страница 55

— Не, не. Не беше той. Онзи не беше толкова ужасен. Макар понякога нещо да му прихлопваше дъската. О, сетих се как се казваше. Роб.

Роб! Невероятно! Нито веднъж не бях забелязал нещо по-специално във взаимоотношенията им. Отнасяха се съвсем естествено един към друг. Макар че, като си помислих, в това нямаше нищо изненадващо. Просто е било неминуемо. Роб едва ли би могъл да подмине момиче като Деби ей така.

Фелисити забеляза изненадата ми.

— Разбира се, че го познаваш. Просто не си знаел.

Поклатих глава.

— Е, движеха заедно от момента, в който Деби постъпи на работа в „Де Джонг“. Връзката им продължи само месец или два и Деби скъса с него. Каза, че играта малко загрубявала. Роб го понесе доста тежко в началото, но скоро след това тя ми каза, че вече се разбирали нормално. На работа имам предвид. — Фелисити отпи от чашата си. — И тогава, една седмица преди Деби да… — тя прекъсна за миг — … падне в реката, този юнак се обади по телефона. Беше доста късно, минаваше полунощ. Казал й, че трябва да се съберат отново. Че трябва да се оженят. Деби му каза да не се държи толкова глупаво, но той продължи да звъни всяка нощ. На нея започна да й писва. Каза му да се разкара, но това изобщо не му въздейства.

— Но защо така изведнъж е решил, че иска да се ожени за нея? — запитах аз. — Звучи малко странно.

— Да. Както казах, понякога му прихлопваше дъската. Деби каза, че си бил такъв. Така ли е?

Кимнах. Трябваше да призная, че Деби е имала право.

— Все още не мога да разбера защо Роб е изчакал толкова време с предложението си.

— Бил ревнив. Поне така твърдеше Деби.

— Ревнувал? От кого?

— Не знам. Деби каза, че започнала да проявява интерес към някого от службата, а това не се харесало на Роб. Започнал да я третира като собственост и това вече преляло чашата.

За секунда прехвърлих през главата си всички възможни мъже от фирмата, от които би могла да се заинтересува Деби. Можеше да бъде само един човек. Аз.

Почувствах се много глупаво. Предстоящото ни сближаване е било очевидно за Деби, даже и за Роб. И тъкмо когато дори и моята тъпа глава бе започнала да го проумява, Деби си бе отишла. Завинаги.

Мъката ме сграбчи повторно, много по-силна. С Деби се бях простил и с възможността да разкъсам досегашния си начин на живот, самоналожената си дисциплина, самотата, изнурителния труд, преследването на единствената цел. И тъкмо когато това е било толкова близо до мен и е оставало само да протегна ръка, някой ми го е издърпал от ръцете. Някои костелив с мъртви очи.

Пресуших чашата си на един дъх и се надигнах да си вървя.

— Благодаря ти, че ги донесе — каза Фелисити, кимвайки към кашона. — Ще ги предам на родителите й.

Кашонът ми напомни за разхвърляното бюро на Деби. И за проспектите върху него. Спрях до вратата.

— Не си чувала името Ъруин Пайпър, нали?

— Май ми говори нещо. — Тя се замисли за момент. — Сигурна съм, че „Дени Кларк“ се бяха заели да го защитават преди няколко години. Защо питаш?

— Има връзка с нещо, над което Деби работеше, преди да почине. Бих искал да довърша работата й. Спомняш ли си нещо за случая?