Читать «Борсови игри» онлайн - страница 49

— Спомням си как бягаше — обади се той.

— Не знаех, че гледаш лека атлетика.

— Е, всички гледат олимпиадите, дори и аз. А и наистина харесвам атлетиката. Има нещо в тоя спорт, нещо, което ме привлича. Гледал съм те много пъти, но най-вече си спомням финала, когато водеше до самия финиш. Камерата те даде в близък план. Пълно самоотдаване и болка. Мислех, че си победил, но изскочиха онези двамата, кениецът и испанецът.

— Ирландецът — промърморих аз.

— Какво?

— Ирландецът. Беше ирландец, не испанец — казах аз. — Един много бърз ирландец.

Хамилтън се разсмя.

— Е, много се радвам, че сега работиш за мен. Мисля, че двамата можем да направим много в „Де Джонг“.

— И аз го искам — казах аз. Страшно го исках.

Погребението на Деби се състоя в тихия църковен двор в едно селце в Кент. Представлявах офиса. Денят беше горещ, слънцето грееше немилостиво. Варях се в костюма си, усещайки потта да се стича по гръбнака ми. Малко ято врани грачеше унило в храстите до вратата на църквата. Грачът повече допълваше тишината, отколкото я нарушаваше. Съвършеният акомпанимент на погребална церемония в едно малко селище.

Викарият направи всичко възможно да облекчи скръбта на присъстващите с думите, че Деби би искала хората тук да се усмихват и че ние би трябвало да сме благодарни за времето, което тя е прекарала с нас. Или нещо от този род. Не можах много да проумея какво има предвид, но и нямаше нужда. Има нещо безкрайно тъжно в смъртта на млад човек; и никакви думи не могат да променят този факт.

Родителите й бяха тук. Деби бе приличала и на двамата. Две дребни закръглени фигурки, сплотени от скръбта.

На излизане се намерих до едно високо и слабо червенокосо момиче. Беше с високи токчета и едното пропадна между две павета. Приведох се да й помогна.

— Благодаря ви — каза тя. — Мразя тия проклети обувки. — После се огледа. — Познавате ли всички тези хора?

— Само неколцина — отвърнах аз. — А вие?

— Един или двама. Иначе с Деби бяхме съквартирантки, така че познавам доста нейни приятели.

— Доста? — изненадах се аз. — Че колко от тях са тук?

Тя се огледа отново.

— Само един или двама, които познавам. Вие не сте от тях, нали? — Тя ме изгледа присмехулно.

— Не — казах остро аз, малко шокиран. — Работехме заедно.

— Не исках да ви обидя. Тя обикновено имаше добър вкус — каза момичето. — Покрай гарата ли ще минете?

— Да. Защо не се качите при мен? Ще ви откарам.

— Много мило от ваша страна. Между другото, казвам се Фелисити.

— Аз съм Пол. — Излязохме на пътя през църквата и посочих малкото си пежо. — Ето колата ми.

Качихме се и потеглих към близката гара.

— Знаете ли, никога не съм си представял, че Деби е имала толкова много приятели — казах аз. — Изглеждаше ми от онези момичета, които могат с години да поддържат една и съща връзка.

— Тя не беше лекомислена. Но обичаше живота. През квартирата ни преминаваха различни мъже. Повечето бяха наред, но имаше и някои със странности. Мисля, че с един или двама беше работила заедно.

— Надявам се, че не са били тия със странностите.

Фелисити се засмя.