Читать «Борсови игри» онлайн - страница 48

— Дай да ти налея още — предложи Хамилтън.

Стиснал здраво следващата порция, аз реших да променя темата и попитах:

— Откога живееш тук?

— О, вече има пет години — отвърна той. — Откакто се разведох. Много е близо до офиса.

— Не знаех, че си се развел — казах заинтригуван. Не бях сигурен докъде щеше да ми позволи да се ровя. Но любопитството ми се възбуди. Никой в офиса не познаваше личния живот на Хамилтън, но пък за сметка на това си представяхме какво ли не.

— Така ли? Е, да, не е чудно. Аз не говоря много за това. Имам син, Аласдеър. — И той посочи снимката на едно засмяно седем-осемгодишно дете, което риташе топка. Не бях я забелязал до този момент. Приличаше много на баща си, но без мрачната му физиономия.

— Виждаш ли го често?

— Всеки две седмици. Имам вила в Пъртшийр близо до къщата на майка му. Много е удобно. А и за него е по-добре да живее там, отколкото в тоя ужасен град. Там е много хубаво. Можеш да се качиш на хълмовете и да изхвърлиш от главата си всичко това. — Той посочи към прозореца.

— Понякога ми се иска да си бях останал в Единбург — продължи Хамилтън. — Щях да си имам скромна работа, да управлявам двеста-триста милиона за някоя от тамошните застрахователни компании.

— А защо не го направи?

— Ами, опитах се, но се оказа, че не е за мен. Шотландските фондове са добри, но хората там нямат авантюристичен дух. Мястото ми е тук. На предната линия. — Той се втренчи в чашата си. — Разбира се, Мойра не одобри решението ми. Не можеше да приеме, че отделях на работата си толкова време. Смяташе, че часовете между девет и пет са достатъчни, а останалите мога да прекарвам у дома. Но работата ми изисква много повече от това, а тя не искаше да ми повярва. И се разделихме.

— Съжалявам — казах аз. И наистина ми стана жал за него. Той беше самотен човек, откъснат от сина и съпругата си, което още повече усилваше самотата му. Но сам си го беше избрал; беше предпочел работата пред брака. И въпреки това му съчувствувах. Поставих се на неговото място след десет години и потреперих. Разговорът с Деби изплава в паметта ми. Сега вече почвах да разбирам, че беше имала право.

Хамилтън вдигна поглед над чашата си.

— Как намираш „Де Джонг“ след тия шест месеца? Доволен ли си?

— И още как. Радвам се, че дойдох да работя при вас.

— А как ти се струва търговията с ценни книжа?

— Обичам я. Иска ми се само да бях по-добър в нея. Понякога си мисля, че тъкмо съм схванал кое как е, и в следващия миг разбирам, че не е така. Чудя се дали цялата работа не опира само до късмет.

Хамилтън видя изражението ми и пак се разсмя.

— Не, прав си, не е толкова лесно. Номерът е да усетиш кога шансовете са в твоя полза, а това идва с годините. Но не се тревожи. На прав път си. Само упорствай, непрекъснато мисли за това какво правиш и защо, учи се от грешките си, и резултатът няма да закъснее. С теб ще станем един добър екип.

И аз се надявах на това. Усетих тръпката на възбудата. Хамилтън едва ли би се ангажирал с такова пожелание, ако не беше искрен. Бях твърдо решен да не спирам и да спазвам напътствията му.