Читать «Борсови игри» онлайн - страница 47

— Аз мислех, че той е писал как да станеш безмилостен диктатор.

— О, не, това е прекалено опростителско. Разбира се, той вярва, че целта оправдава средствата. Но макар един княз да прави всичко, за да постигне целта си, той винаги ще поддържа, външно поне, някакво подобие на добродетели. Това е изключително важно.

Изгледах го озадачено.

Той се разсмя.

— Отнесено за пазара, това означава да бъдеш умен, да проявяваш въображение, но на всяка цена да пазиш репутацията си. Никога не го забравяй.

— Няма — обещах аз, връщайки книгата на рафта.

— Обичам тази стая — каза Хамилтън почти разнежено. — Прекарвам повечето си време тук. Виж какъв изглед има само.

Гледката наистина беше великолепна. Погледът се плъзгаше над сградите на Сити и катедралата „Свети Павел“ чак до Ийст Енд. Ясно се различаваше офисът на „Де Джонг“ — един допълнителен източник на вдъхновение за Хамилтън всеки път, когато се сблъскаше с някакъв проблем в изследванията си на пазара.

Върнахме се във всекидневната.

— Скоч? — запита ме той.

— Да, моля.

Той плисна две щедри порции и добави по малко вода. Връчи ми едната чаша и седнахме.

Хамилтън отпи и след малко запита:

— Вярваш ли, че се е самоубила? — Вгледа се отблизо в лицето ми.

Въздъхнах.

— Не. Каквото и да твърди полицията, Деби никога не би постъпила така.

— Беше се загрижила за работата си, нали? — запита Хамилтън. — Не знам дали ти е казала, но ние проведохме един доста тежък разговор за нейното бъдеще малко преди да се случи това нещастие.

— Да, знам — казах. — Тя ми го разказа и известно време беше ядосана, но й мина бързо. Не беше от хората, които ще позволят на такъв незначителен проблем като работата да ги откаже от живота. Напълно съм сигурен, че това няма нищо общо със смъртта й.

Хамилтън се отпусна.

— Да, самоубийството изобщо не би й подхождало. Трябва да е било нещастен случай.

Последва мълчание.

— Не съм толкова сигурен — казах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях един човек преди тя да загине.

— Видял си някого? Кого?

— Не знам кой беше. Не го познавам. Вероятно работи някъде в Сити. Костелив. Към тридесет и пет години. Много стегнат. Със зловещ вид.

— Какво правеше? Видя ли го да й направи нещо?

— Беше точно когато си тръгвахме от заведението. Дойде до нея, сграбчи я за гърдата и се изгуби в нощта. Две минути по-късно се разделихме.

— Каква гадост! Ти не можа ли да направиш нещо?

— Деби не ми позволи — казах аз. — А и тя изглеждаше изплашена. Не я виня. Този тип изглеждаше много зловещо.

— Каза ли го на полицията?

— Да.

— Какво предположиха?

— Ами, водеха си бележки. Всъщност изобщо не казаха дали мислят нещо. Но на мен ми се струва, че този гад може да я е блъснал в реката. Не мислиш ли?

Хамилтън мълча известно време, леко разтърквайки брадичка — любимата му работна поза.

— Сякаш има логика, нали така. Но кой всъщност е той? И защо е постъпил така?

Поседяхме няколко минути, без да кажем нищо, всеки вглъбен в мислите си. Хамилтън явно се опитваше да разреши проблема; аз страдах за Деби. Денят бе протекъл мъчително.

Изгълтах чашата си на един дъх.