Читать «Борсови игри» онлайн - страница 180

19.

Беше четвъртък следобед. Гледах по телевизията състезания по атлетика от Осло. Чувствах се страшно потиснат, но не можех да събера сили да угася телевизора. След като видях как състезанията на осемстотин метра бяха спечелени от един испанец, когото бях побеждавал на няколко състезания, отново си зададох въпроса защо се бях отказал от спорта. Бях толкова добър! Защо, по дяволите, се бях захванал с тоя пазар на ценни книжа? А и вече беше безнадеждно късно да се връщам към бягането. Никога повече нямаше да успея да си възвърна старата форма. Онова време бе отминало безвъзвратно. Не ми оставаше нищо друго, освен да си седя на задника и да плача за миналото.

Огледах малкия си апартамент. Бронзовият ми олимпийски медал ми се хилеше присмехулно от лавицата над камината. Господи, какъв хаос! Жилището ми беше толкова малко, че не искаше кой знае какви усилия да го приведа в ред. В ъгъла зад вратата се беше събрала голяма купчина бельо за пране. Би трябвало да я отнеса до пералнята. Не, можеше да почака още няколко дни. Имах още чисти дрехи в гардероба.

Телефонът иззвъня. Сигурно беше някоя от агенциите по наемане на работа. Преди няколко дни ги бях помолил да се откажат повече да ми търсят работа като борсов търговец, като вместо това им казах да търсят свободно място за анализатор на кредити. Бяха ми промърморили нещо в смисъл колко трудно било на пазара за работна ръка тия дни. Очевидно бях слязъл в очите им от най-горните позиции за работа до самото дъно. Оставих телефона да иззвъни поне десет пъти преди да събера сили да се изправя и да вдигна слушалката.

— Ало?

— Ало, Пол, ти ли си? — Гласът на Кати долетя до ушите ми съвсем ясно.

Сърцето ми бързо заби. В помрачената ми душа се прокрадна рязък повей на надежда. Бях проиграл в представите си поне двеста пъти епизода с отхвърлянето; съмнявах се, че ще имам сили да го понеса още веднъж.

— Пол, ти ли си?

Прочистих си гърлото.

— Да. Да, аз съм. Как си, Кати?

Чух гласа ми да звучи сухо и официално. Не исках да е така, но не можех иначе.

— Съжалявам много за случилото се. Сигурно е било ужасно.

— Ами, донякъде.

— Разнасяха се цял куп слухове за причината, поради която си напуснал.

Какво ли се опитваше да постигне? Да бръкне с пръст в раната? Да изтръгне някоя нова клюка? Нямах никакво намерение да й помагам.

— Има си хас.

— Виж, мислех си, че вече мина доста време, откакто се видяхме за последен път — започна нервно тя. — Мисля, че няма да е лошо да наваксаме. — „Да наваксаме, но какво“ — помислих цинично аз. — Имаш ли някаква работа в неделя следобед?

Пулсът ми се учести.

— Не, нямам.

— Добре, хайде да се поразходим малко някъде из провинцията. Знам едно чудесно местенце в Чилтърнс, само на един час път оттук. Искам да кажа, ако искаш. — Гласът й се проточи на края. Сигурно се бе колебала доста, докато се реши да ми позвъни, а аз не я окуражавах.

— Да, ще се радвам много — казах аз, като се опитах да вложа малко ентусиазъм в гласа си; за моя изненада се справих даже много добре.

— Чудесно. Защо не ме вземеш от къщи в два? — Тя ми даде адреса си в Хампстед.