Читать «Борсови игри» онлайн - страница 181

Би било преувеличение да кажа, че депресията отстъпи, но слънцето определено надзърна зад облаците. На следващия ден се справих съвсем добре в интервюто с една японска банка, а по-голямата част от съботата прекарах в методично прелистване на „Файненшъл Таймс“, като търсех обяви за работа и наваксвах новостите във финансите. Разсъдих, че скоро все пак ще си намеря някаква работа и нямаше да е зле да съм запознат с последните новости на пазара. Наистина голям напредък в сравнение с началото на седмицата.

— Разкажи ми какво се случи, Пол.

Знаех, че ще ме запита. Вървяхме покрай един тревясал хълм към едно поточе. Стадо черно-бели крави фризийска порода ни загледа от другата страна на ливадата — съвещаваха се дали ще имат енергията да се приближат и да ни разгледат по-отблизо. Накрая решиха, че сме твърде далеч, и приведоха глави към тревата. Предния ден беше валяло и въздухът беше още свеж. Слънчевият ден напомняше повече на пролет, отколкото на септември.

Това беше въпрос, който исках да избегна. Знаех, че съм невинен, макар за останалия свят да бях виновен. С нищо не можех да ги накарам да променят мнението си, така че какъв беше смисълът да отричам? Много по-достойно беше да запазя мълчание, отколкото да хленча на глас, че съм невинен. А Кати беше последният човек на земята, пред когото бих искал да изгубя достойнството си.

През целия път до жилището на Кати в Хампстед бях неспокоен. Бях прекарал през ума си всички възможни поводи за конфликт между нас. Спорът ни за кариерата й, Кеш, неуспехът ми да си намеря друга работа, и сега това. Бях се подготвил за труден следобед.

Но всъщност излезе съвсем друго. Кати съвсем явно беше радостна, че ме вижда. През целия път до Чилтърнс бъбрихме весело. Паркирахме пред една древна саксонска църква, после Кати ме поведе на разходка. Крачехме, заобиколени от типични английски гледки — селце, стара букова гора, фермерски двор; после през малка зелена долинка, която извеждаше до един поток.

Така че когато ме запита, аз й разказах. Тя слушаше внимателно, поглъщаше всичко, и аз й разказах още. Не само как се бях озовал в цялата тази каша, но и за това как се бях чувствал през последните две седмици. Думите излизаха от устата ми съвсем леко. Тя ме слушаше със съчувствие и разбиране. С всяка минута се отпусках все повече и повече. В един момент осъзнах, че селото е останало далеч зад гърба ни и вече вървим покрай потока. Думите ми позволиха да се видя отстрани за последните две седмици. Добих ясна представа за самосъжалението си. Потокът ми от думи секна.

— Прощавай, нещо много се разбъбрих — казах аз. — Имаш наистина голямо търпение.

— Не, всичко е наред — каза тя. — Сега разбирам какво си преживял. — Спусна се до брега на поточето. — Защо не спрем тук? Сигурно сме извървели поне четири мили. Искам да погазя малко.

Кати се събу, нави дънките си и пристъпи в бързия ручей. Ледената вода заля глезените й и тя изписка. Изтегнах се на брега и се отпуснах под топлите лъчи на слънцето. През полупритворените си очи гледах как Кати стъпва по хлъзгавите камъни. Носеше бяла риза и стари дънки. Черната й коса се размяташе при всеки скок от камък на камък. Придвижваше се с някаква особена, котешка пъргавина, която не бях забелязал до този момент. Това страшно ми хареса. Усмихнах се и притворих очи.