Читать «Борсови игри» онлайн - страница 178

Имаше право. Нали се беше подразбрало, че Кеш също е под разследване. Може би и неговите дни в „Блуумфийлд Уайс“ бяха преброени. Това все пак беше някаква утеха. После обаче, като размислих по-трезво, стигнах до извода, че ако има някой, способен да се измъкне сух от водата, това е само той.

Разказах й за реакцията на Дейвид Барат и на останалите при молбите ми за помощ.

— Хм, не съм много изненадана — отвърна тя. — Всички говорят за твоя случай. Станал си известен, макар и не по най-добрия начин. Обсъждат те дори и хора, които не те познават. Мога да те уверя, че в скоро време трудно ще се намери човек, който да ти даде работа.

Сгърчих се под този удар. Това беше много жестоко, дори и за нея, и тя го разбра.

— Съжалявам, Пол. Не исках да го кажа — изрече бързо тя. — Само след месец-два цялата работа ще отшуми. Все ще си намериш някъде място. — Премълчах. — Пол? Пол, чуваш ли ме?

Изломотих довиждане и затворих.

Значи това беше истината. Гледаше ме право в очите. Нямах никакъв шанс да си намеря работа на пазара за облигации. Нито сега. Нито след време. Вероятно никога. Толкова просто и толкова ясно.

Това беше истината, която бях разбрал още след първото си обаждане до Дейвид Барат, но не бях имал смелостта да я погледна право в очите и я бях скътал дълбоко в съзнанието си. Бях повярвал, че силата на волята ми ще е достатъчна, за да си намеря работа. Но силата на волята ми не можеше да принуди хората да забравят, че ми се носи славата на финансов престъпник, майстор на незаконната търговия с вътрешнофирмена информация.

Стори ми се много иронично, че такова просто прегрешение като това, което ми приписваха, предизвиква толкова презрение от хора, чийто живот се е сраснал с лъжата и измамата, които най-безсрамно мамят клиентите и работодателите си, дори и приятелите си. Но злоупотребата с вътрешнофирмена информация наистина беше нещо различно. Беше страшно заразна. Голямата чума, предизвикана от този бацил и завършила с предявяването на иск за щети спрямо главния организатор на пазара за макулатура, Майкъл Милкен, бе плъзнала по Уолстрийт, заразявайки един инвестиционен банкер от друг, докато накрая в Ню Йорк не бе останала фирма, незаразена в някаква степен. Лечението беше много просто. Още при първата й проява всеки заразен участник в играта трябваше да бъде изолиран и отрязан от останалите. Това се бе случило с мен.

Последиците бяха много тежки. Търговията с ценни книжа беше единственото нещо на света, с което исках да се занимавам. Амбицията ми беше да го правя най-добре от всички. Само допреди седмица мечтата ми изглеждаше толкова близка, толкова реална — само още няколко години упорит труд. И сега, сбогом.

Сигурно има хора, които си изживяват безметежно живота, без да знаят дори какво е това цел. Но не и аз. Поставех ли си за цел да постигна нещо, отдавах му се изцяло. Посвещавах му живота си. Разбира се, когато накрая бях проумял, че от мен няма да стане най-бързият бегач в света на осемстотин метра, ударът беше тежък, но аз не можех да отрека на себе си, че бях постигнал много, приближавайки се съвсем близо до осъществяването на мечтите си. Но да се отрека от търговията с ценни книжа… не, това беше повече, отколкото можех да понеса.