Читать «Борсови игри» онлайн - страница 179

Следващите две седмици бяха най-кошмарните в живота ми от години. Продължавах да изпращам писма на всяка обява и дори отидох на две интервюта, но без никакво желание. Беше ми ясно, че това е загубена кауза.

Депресията ме сграбчи страшно бързо в прегръдките си. Дълбока и черна депресия, в каквато не бях изпадал до този момент. В душата ми царуваше пълен смут. И най-простата работа изискваше огромни усилия от моя страна. След няколко дни спрях и да бягам, залъгвайки се с мисълта, че малко почивка няма да ми навреди. Опитах се да чета книги, но не можех да се съсредоточавам. Прекарвах повечето си време в леглото, взирайки се в тавана. Излизах на продължителни безцелни разходки из Лондон. Но шумът на колите, изгорелите газове и жегите ме уморяваха още повече. За един човек, тласкан от волята си цял живот, сривът й наистина е смразяващ.

Изпаднах в кошмарна изолация. До този момент самотата ми не ми бе причинявала някакви особени проблеми, но сега направо жадувах да имам до себе си човек, с когото да разменя няколко приказки, дори и най-глупавите. Някой, който да сложи живота ми в ред. Но кой? Беше изключено да звъня на колегите си. Нямах смелостта да споделя истината за сполетялото ме нещастие с когото и да било от предишните ми приятели и познати. Трябваше да го направя, но не го сторих. А последният човек на земята, на чиито плещи бих стоварил този непосилен товар, беше майка ми. Бях наясно, че съвсем скоро щеше да ми се наложи да говоря с адвокатите за покупката на къщата. Откъде щях да намеря пари? След като пътеките ми към търговията с ценни книжа бяха отрязани, ставаше невъзможно да си намеря добре платена работа.

Игнорирах проблема, или поне се опитах да го направя. Но колкото повече се мъчех да го прогоня, толкова по-упорито той се връщаше в съзнанието ми. Нямах право да изоставя майка си без дом, а бях абсолютно безсилен да направя за нея каквото и да било.

В дългите периоди на самота често ме спохождаха мисли за Кати. Всеки път, когато ми се искаше до мен да има някой, на когото да изплача мъката си, този някой винаги биваше тя. Спомнях си колко леко и непринудено се бяхме сближили в Америка, съчувствието и интереса й към мен. Изпитвах огромна нужда някой пак да се интересува от мен.

И точно тогава тя ме беше отблъснала. Обвиненията й, че съм съсипвал кариерата й, недодяланите ми молби да излезе на вечеря с мен. Тя без съмнение беше чула какво съм направил, по-точно какво се говори, че съм направил. Сигурно е благодарила на Бога, че се е измъкнала, без да се замесва с мен, и сигурно е сипала страшни клетви срещу себе си, че изобщо й е минала такава мисъл през главата. Връзката й с човек, обвинен в злоупотреба с вътрешнофирмена информация, едва ли би й помогнала за напредъка й по пътя нагоре.