Читать «Борсови игри» онлайн - страница 177

— Още не. Всъщност едва сега започвам. Точно затова ти звъня. Не знаеш ли случайно някой, който търси човек като мен?

— Страхувам се, че не. Работният пазар в момента е доста замрял — каза Дейвид. — Виж, трябва да приключваме. Един клиент ме чака на другия телефон.

— Само още нещо… — изрекох бързо аз.

— Да?

— Дали би могъл да ми отделиш половин час? Искам да се консултирам с теб какво да правя. Ти познаваш пазара много по-добре от мен и…

— Знаеш ли, в момента не разполагам с никакво свободно време.

— Когато ти е удобно — настоях аз, усещайки как отчаянието се промъква в гласа ми. — На закуска или след работа, мога да дойда и до фирмата ви.

— Пол, мисля, че не съм в състояние да ти помогна. — Гласът му прозвуча учтиво, но твърдо. Много твърдо.

— Разбрах — изрекох аз отпаднало. — Няма да те безпокоя повече. — Затворих.

Нищо не можех да проумея. Дейвид винаги е бил услужлив. А сега отказът му да ми помогне придобиваше особено значение. За миг си помислих дали всъщност не бях сгрешил с преценката си за него. Може би е съвсем различен с бившите си клиенти, за разлика от настоящите. Но това съвсем не му приличаше.

С трепет потърсих друг агент но продажбите. Резултатът беше същият. Учтиви, но безучастни. С третия се получи още по-зле. Чух го как каза на колегата си, който вдигна слушалката: „Кажи му, че ме няма. И ако позвъни пак, кажи му, че не съм в салона“.

Седях на стола, втренчен в телефона. Работата започваше да придобива някакъв злокобен оттенък. На кого още можех да се обадя? Кеш не влизаше в сметката. Изведнъж се сетих за Кати. Но не знаех дали ще мога да понеса същия вежлив отказ, както и от останалите.

Клер! Със сигурност можех да разчитам на нея.

Позвъних й. Още щом чу гласа ми, тя сведе своя до шепот.

— Пол, вярно ли е това, което говорят за теб?

— Не знам какво говорят.

— Че са те хванали да търгуваш с вътрешнофирмена информация.

Най-после се намери човек да изрази на глас това, което другите мислеха.

— Не, не е вярно. Или поне в действителност не е било търгуване с вътрешнофирмена информация. Вярно е обаче, че такова е мнението на Асоциацията по ценните книжа. Затова и подадох оставка.

— Подал си оставка? Всички твърдят, че са ти били шута!

— Принудиха ме да си я подам — изрекох аз и почти засякох. Беше безсмислено да отричам повече. Всеки, с когото разговарях, вече бе приел, че съм виновен. Накрая спокойно произнесох: — Не съм направил нищо противозаконно.

— Знам — каза Клер.

Някаква слаба искрица надежда и облекчение заблещука в мен.

— Знаеш? Откъде?

Клер се изсмя.

— Та ти си последният човек на света, способен да се забърка в злоупотреба с вътрешнофирмена информация. Ти си най-прямият човек, когото познавам. Прекалено сериозен, макар и прекалено скучен.

— Не споря — казах с леко повдигнат дух.

Клер сниши глас до заговорнически шепот.

— Кажи ми какво се случи.

Разказах й всичко за покупката си на акции от „Джипсъм“ и защо го бях направил. Когато стигнах до ролята на Кеш, тя ме прекъсна.

— Този червей! Трябваше да се сетя, че и той има пръст в тази работа. Господи! И на това нищожество още му разрешават да търгува!