Читать «Борсови игри» онлайн - страница 166

Бериман обаче не ми върна усмивката, а се зарови в бележките си. Колегата му бясно дращеше с молива си. Нямах представа какво толкова може да пише. Та ние още не бяхме започнали.

— Как се казвате?

— Пол Мъри.

— В „Де Джонг и Ко“ ли работите?

— Да.

— Колко дълго работите във фирмата?

— Почти година.

— В качеството на какъв?

— Мениджър на портфейл.

Първите въпроси минаха бързо и аз им отговорих по същия начин.

— На шестнайсети юли тази година купували ли сте облигации на американската компания „Джипсъм“ на стойност два милиона долара в полза на „Де Джонг и Ко“?

— Да.

— А в същия ден купихте ли хиляда обикновени акции на американската компания „Джипсъм“ за себе си?

— Да.

— Сигурно знаете, че по-късно същия ден цената на акциите на американската компания „Джипсъм“ се повиши от седем долара на единайсет и четвърт. След няколко дни на пазара се появи оферта за поглъщането на „Джипсъм“. Знаехте ли, че тази оферта предстои да се появи на пазара?

— Не, не знаех.

— Тогава защо сте купили облигациите и акциите?

Съзнавах колко важно е да отговоря на този въпрос. Приведох се на бюрото и се опитах да се вгледам в очите на Бериман. Не беше лесно, защото стъклата на очилата му бяха много дебели.

— „Блуумфийлд Уайс“ беше предложила да закупи една малка позиция от „Джипсъм“, която „Де Джонг“ беше държала известно време. Направих проучване на компанията и ми се стори, че има силна вероятност тя да бъде погълната. Управлението й се бе представило много зле, а последният главен мениджър беше починал само преди месец. А той винаги е бил единствената пречка пред осъществяването на тази стъпка.

— Разбирам. — Бериман почука брадичката си с един флумастер и замълча за момент. — Значи не сте разполагали с никаква друга информация, която да ви подскаже, че поглъщането е било неизбежно. А това, което сте знаели, ми се струва страшно малко като информация, на която да се облегнете и да рискувате капитала на „Де Джонг“, да не говорим за вашите собствени средства.

— Е… — започнах аз и си прехапах езика.

— Да? — Бериман повдигна вежди над очилата си.

Бях длъжен да довърша изречението си.

— Имах подозрението, че „Блуумфийлд Уайс“ знаят нещичко. Стори ми се странно, че са готови да дадат толкова висока цена за облигациите, при това така изведнъж.

— Кой беше човекът от „Блуумфийлд Уайс“, проявил този толкова внезапен интерес към облигациите?

— Кеш Калахан, един от агентите по продажбите им.

— Разбирам. А мистър Калахан не ви ли намекна с нещо, че компанията ще бъде погълната?

— Не, нищо не ми е намеквал. Но и как би могъл да го направи? Нали искаше да закупи облигациите евтино?

— Да разбирам ли, че вие твърдите, че е възможно мистър Калахан да е разполагал с информация за предстоящото поглъщане?

Тук се поколебах. За момент ми хрумна, че това може да е шансът, който търсех от толкова дълго, за да притисна Кеш. Но изкушението трая само миг. Бях стъпил на много опасна почва; по-добре да стъпвах на чисто. Но Бериман забеляза колебанието ми и без съмнение го интерпретира посвоему.

— Не, не твърдя такова нещо. Нямам представа какво е знаел Кеш или какво не е знаел. Просто казвам, че тогава, в онзи момент, изпитвах подозрение, че е възможно да разполага с такава информация.