Читать «Борсови игри» онлайн - страница 163

Размислих дали не е по-добре да го намеря и да му се извиня. Не, нямаше смисъл да го правя, поне засега. Нямаше да повярва и думичка от това, което му кажех. В действителност дори можеше да ме намрази още повече. Може би беше най-разумно да го избягвам и да се надявам, че след време нещата ще се притъпят.

Добре че поне Кати му беше отказала. Той спомена, че му била разказала всичко за мен. Но какво точно можеше да му е казала? Трябва да му е признала, че между нас се е зародила някаква връзка. Може би е решила, че страховете й от „непрофесионализъм“ са безпочвени? Може би е почувствала вина, че се е поддала на заплахите на Вайгел. Трябваше да разбера на всяка цена.

Върнах се в стаята си и набрах номера й. Чух гласа й в слушалката.

— Ало?

— Аз съм — казах. — Чудя се дали си блъскаш главата над разговора ни. Поканата ми за вечеря е още в сила.

— Какво ви става на всички в „Де Джонг“? — запита гневно тя. — Сякаш някакъв бръмбар ви е влязъл в главите. Не, нямам никакво желание да излизам с теб тази вечер. Искам да ме оставите на мира, мен, живота ми и работата ми. Ясно ли е?

— Добре де, добре — казах аз и затворих.

Вечерта мина отвратително. През цялото време се тормозех с мисли за Кати. Нещо беше станало с разума ми — бях загубил способността да разсъждавам ясно.

Поръчах си пържола и бутилка „Цинфандел“ по стайното обслужване. Изядох пържолата, изпих виното и си легнах. Не знам колко време съм прекарал буден. Накрая замътеният ми от алкохола и разбъркани мисли мозък се предаде и аз се унесох в сън.

17.

Слънцето вече огряваше сивите сгради от бетон и стъкло на Грейсчърч стрийт.

Крачех по познатия маршрут към работното си място. Улицата гъмжеше от забързани хора, защото беше девет без пет — доста късен час за мен. Бях си дал малка почивка: според мен я заслужавах след изнурителния полет и умората от дългата командировка.

От Финикс се добрах до Лос Анджелис, откъдето хванах директен самолет до Лондон. След дванайсет часа, прекарани в самолет, и още четири в чакалнята на летището в Лос Анджелис, бях буквално като пребит. И не само физически. Пътувахме с един и същи самолет аз, Кеш, Кати и Роб, макар че Роб беше в задното отделение, защото плащаше билета от джоба си. Всичко протече крайно смущаващо. Преживях две много неприятни минути, докато чакахме на опашка да се качим на самолета. Роб беше само на два-три метра от мен. Само ме изгледа със свити устни и очи, изпълнени с гняв. Извърнах се, но продължих да усещам пламтящия му взор върху врата си.

На борда на самолета Кати се държа с мен учтиво, но хладно. И аз й отвърнах със същото. Роб избягваше и двама ни — през цялото време беше затворен в себе си. Най-притеснен от цялата работа бе Кеш. Той се опита да изпробва всичкото си остроумие върху нас, но без никакъв успех. Накрая се предаде, като шумно промърмори под нос нещо за „кухоглавите британци“. После обаче се развесели, защото откри, че е седнал до един стар конкурент от „Харисън Брадърс“. Няколко пъти ме стряска в съня ми с възторжените си крясъци, придружаващи спомените му от сделки, в които бе успявал да надхитри събеседника си.