Читать «Борсови игри» онлайн - страница 161

— Добре де, съжалявам — казах аз. — Но ти трябва да нагласиш работата към живота си, а не обратното.

— О, да, разбирам. Според теб излиза, че в мига, в който видя някой мъж и се влюбя в него, трябва да подам оставка и да заровя глава в кухнята и пералнята. — Гласът на Кати беше изпълнен с остър сарказъм.

— Нямах това предвид — запротестирах бурно аз.

— Да-да! И какво точно имаше предвид?

Спорът ни беше безсмислен. Вайгел изнудваше Кати да стои настрана от мен, а ние спорехме на тема правото на жената да избира кариерата си. Опитах се да намеря нужните думи, за да й отговоря, но не успях.

— Виж, мислех си, че те харесвам, но като погледна… та аз изобщо не те познавам — продължи тя. — Нямам намерение да излагам на опасност постигнатото от мен до този момент. Това е. — И с тия думи тя сложи точка на разговора ни, стана и тръгна бързо назад към асансьорите.

Останах на пейката, изпълнен с гняв. Бях напрегнат до скъсване. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от напрежение, ръцете ми се тресяха. Това копеле Вайгел! Колкото повече откривах степента, до която беше затънал в случая с „Тремънт Капитал“, толкова повече се отвращавах от него. По всяка вероятност той беше убил Шофман. Нищо чудно да имаше пръст и в убийството на Деби. Беше се изгаврил с Кати по възможно най-мръсния начин. Принуждаваше я да ме зареже. Отвращението ми прерасна в омраза. Щях да го размажа. И мокро петно нямаше да оставя от него.

Хвана ме яд и на Кати. Момичето, в което постепенно се бях влюбил, изведнъж отново се бе превърнало в онази студена и арогантна служителка на „Блуумфийлд Уайс“, която бях видял при запознаването ни. Но може би пък бях несправедлив към нея? Не беше ли малко лекомислено от моя страна да очаквам, че Кати ще рискува работата си заради мен? Лошото беше там, че не можех да погледна на нещата отстрани. Бях свалил бронята, зад която криех чувствата си, за пръв път през живота си, а Кати и Вайгел ме бяха настъпили право по оголените ми нерви.

Замъкнах се до един бар и си поръчах бира. По план този следобед трябваше да посетим още две казина, емитиращи макулатура. Реших да ги пропусна.

Само след две минути си довърших бирата и си поръчах втора. Гневът ми бавно започна да изстива. Огледах огромния атриум и всевъзможните образи, които щъкаха насам-натам — някои страшно забързани, а други просто така. Един от тях ми се стори познат. Малко остана да се задавя с бирата, като видях кой се приближава към мен. Роб! Какво правеше тук, за бога? Той трябваше да е в офиса или поне на неговата конференция в Хаунслоу.

После забелязах големия жълт букет, който държеше. О, не! Вече знаех защо е тук. За да изпълни драматичния жест, за който ми беше говорил онази вечер в „Глостър Армс“.

Крачеше решително. Доближи ме, но не намали крачка. Само се ухили.