Читать «Борсови игри» онлайн - страница 12

Но въпреки това, дори и в по-спокойните си моменти, салонът излъчваше атмосфера на стаено напрежение, което за мен беше възбуждащо. Тук се решаваше съдбата на два милиарда лири. Постъпваше информация от цял свят — или по телефона, или чрез компютърните мрежи, или по традиционната поща. Тя се анализираше, обсъждаше, разчленяваше и после се сглобяваше. Вземаше се решение да се купят дадени ценни книжа, да се продадат други или просто да не се предприема нищо. В резултат на всяко решение биваха прехвърляни милиони лири. Сполучехме ли в преценката си, клиентите ни добавяха към богатството си десетки или стотици хиляди лири стерлинги. Но сгрешахме ли… отговорността се стоварваше върху нас.

Салонът имаше две външни стени, всъщност прозорци от дебело стъкло. Гледаха на югоизток и на югозапад. От двадесетия етаж погледът на човек се плъзгаше над лондонското Сити към ниските възвишения оттатък Ъпминстър на изток, отвъд източения шпил на „Кристъл Палас“ на юг и кулите на Мидълсекс на запад. Вътрешните стени бяха голи, с изключение на задължителните часовници, показващи часа в Токио, Франкфурт, Лондон и Ню Йорк, и една голяма бяла дъска, покрита с драсканици от син тебешир — сметки за сделка, приключена още преди месеци.

В залата имаше осем бюра, оборудвани с всичко необходимо за движението на парите по целия свят — терминали за връзка с Ройтер и Телерейт, които осигуряваха най-новата информация за цените, новостите и пазарите, персонални компютри за анализ на портфейли и данните за историческите цени, сложна система от телефони с пулт и дузина линии със светлинни индикатори, които мигаха при повикване, дори големи кошчета за отпадъци, които всеки ден поглъщаха купчината пристигнала по пощата хартия, съдържаща изследвания и проучвания.

Едно от бюрата беше по-голямо от другите, сравнително по-малко затрупано с хартия и разположено леко встрани от останалите. В момента беше пусто. Това беше мястото, от което Хамилтън контролираше салона и изработваше следващата си победна стратегия над пазара. Достатъчно близо да не пропуска нищо и достатъчно далеч, за да контролира всичко.

Беше осем и пет и аз бях последният влязъл в залата тази сутрин, тъй като смятах, че ми се полага с пълно право. Залата беше по-пълна и по-оживена, отколкото предния ден. Роб се беше върнал от отпуск, а Гордън от семинара си. И двамата говореха по телефона. Гласът на Роб беше повишен до степен, предвещаваща проблеми. Джеф се беше залепил за компютъра си — предната вечер го бях оставил точно в същото положение.

— Добро утро — казах аз, докато минавах покрай него.

В отговор той само изломоти нещо.

Добрах се до работното си място и завъртях комплекта превключватели, разположени над и под бюрото ми. Машините замъркаха и оживяваха.

— Добро утро, надут самодоволнико. Благодаря ти за почерпката снощи — обади се Деби.

— Как не ти омръзна — казах аз. — Все някога трябва да му провърви малко на човек.