Читать «Посредникът» онлайн - страница 61

— Чисти предположения. Според разследващия детектив става дума за самоубийство, а не за убийство. Даниълс определено си е бил кандидат-самоубиец… разбит брак… буксуваща кариера… Кой знае какво още се е объркало в живота или в главата му?

Изглежда, след последния ни разговор мистър Уотърбъри се бе разровил из случая. Или от самото начало знаеше всичко за Клифърд Даниълс, но заедно с момчетата от горните етажи — всъщност от долните — си бяха поразмърдали главите как да се справят с тази история… и с Шон Дръмънд.

— Искате ли да ви кажа още нещо? — попитах аз. — Имал е заповед да даде показания пред анкетна комисия на Конгреса.

— Няма връзка със случая. Повтарям: следствието не е за неговата смърт.

— Дрън-дрън.

Той присви очи.

— Очевидно се налага да ви припомня, Дръмънд, че Албърт Тайгърман не е заподозрян. И няма да го третирате като такъв. Той е важен, зает човек. Съгласи се да ви приеме единствено от любезност. — Помълча и добави: — Разполагате с пет минути.

Биан се опита да протестира:

— Пет минути са…

— Повече от достатъчно. Подберете разумно въпросите. Всъщност идвам и аз. Прекрачите ли границата, незабавно прекъсвам срещата.

— От какво се боиш, Уотърбъри? — попитах аз.

— Изпълнявай, Дръмънд. — Той се изправи. — Последвайте ме.

11

Кабинетът на Албърт Тайгърман, сътрудник на заместник-министъра по политическите въпроси, се намираше в най-престижното крило и на най-престижния етаж, само през шест врати от негова светлост министъра на отбраната. Ако близостта означава влияние, тоя тип здравата беше хванал шефа за шлифера.

Уотърбъри тихичко отвори вратата и влязохме в преддверие, където наперена млада секретарка се криеше зад голямо бюро, отрупано с компютри и телефони. Тя вдигна очи и Уотърбъри помоли:

— Ако обичате, съобщете на Ал, че сме тук за срещата в шест и трийсет. Той ни очаква.

— Знам. — Тя вдигна телефона, набра няколко цифри и каза: — Хората от ОСР са тук. — Изслуша отговора и затвори. — Ще ви приеме след няколко минути. Седнете, моля.

И тримата седнахме на твърд кожен диван зад масичка за кафе. По липса на по-добро занимание отново обмислих какво знам за човека, с когото щяхме да се срещнем. Преди да напуснем моята сграда и да посетим Тереза Даниълс, Биан отскочи до тоалетната, а аз се разрових из интернет за сведения относно бъдещия ни събеседник. Открих официалната му биография в уебсайта на Пентагона, а също и една статия от „Уошингтън Инсайдър“, която засягаше по-сочните лични подробности.

Карано по хронологичен ред, той беше роден през 1946 година в заможно семейство от Бостън. Следваха типично детство и юношество на богато момче от Североизтока. Елитна гимназия, юридическо образование в Йейл, после скорострелно партньорство в голяма нюйоркска фирма. Не приличаше на романтичната американска приказка „от дрипи към богатство“ — беше си познатата до болка история „от богатство пак към богатство“. Обичам тая страна.

Както и да е, през следващите трийсет години Албърт редувал работата във Вашингтон, когато републиканците били на власт, с връщане към нюйоркските мелници за пари, когато я губели. Покрай другото си спечелил репутацията на виден интелектуалец в областта на отбраната.