Читать «Посредникът» онлайн - страница 62
Брайан Хейг
Що се отнася до този термин, „интелектуалец в областта на отбраната“, не бих разпознал подобна особа, дори да ми седне в скута. Първо, войната изобщо не е интелектуално занимание; тя няма нищо общо с мозъка и представлява елементарен пердах, докато единият от съперниците пропищи и вдигне ръце.
Но доколкото знам, човек става интелектуалец в областта на отбраната, като посещава разни баровски конференции и пише статии, където хилави мисли се излагат с абстрактни изрази. Приложните изследвания в бойна обстановка не влизат в кръга на интересите им.
Добре де… срамота е, че се заяждах с домакина. Без съмнение Албърт имаше златно сърце. Би ми олекнало обаче, ако знаех, че види ли вън на паркинга танк да прегазва лъскавата му кола, ще може да различи дали е модел М1А1 или М1А2.
Освен това според няколко статии, които бях чел, Албърт Тайгърман и шефът му Томас Хършфийлд в момента го бяха закършили, тъй като официално се водеха за интелектуални и бюрократични инициатори на една война, която продължи малко повече от очакваното, оказа се малко по-гадна от прогнозите им и списъците на жертвите бързо нарастваха без надежда за скорошен край.
Както бе споменала Биан, Албърт работеше в Пентагона за втори път — пак под крилото на своя дългогодишен наставник Томас Хършфийлд.
Вратата на Тайгърман се отвори и аз надигнах глава. Двама генерали от авиацията с дебели папки под мишница излязоха и минаха покрай нас, без да ни обръщат внимание, какъвто навик имат военните спрямо цивилните. Секретарката изчака две секунди, после каза:
— Можете да влезете.
Последвахме хер Уотърбъри в кабинета и на един метър от прага ни чакаше Албърт Тайгърман, изпънат като папагал върху стойка. Той незабавно подаде ръка на Уотърбъри.
Отделих малко време да проуча домакина и леко се изненадах, като открих, че съвсем не изглежда внушително — нисък, възпълен, с посребрена коса, дебели очила с рогови рамки, безизразно месесто лице и тънки устни. Срам ме е да призная, но приличаше на адвокат.
След като се ръкува с Уотърбъри, той каза:
— Марк… много се радвам да те видя отново. Чух, че вършиш страхотна работа горе.
След дълго и многозначително колебание непривикналият с подобна язвителност Уотърбъри отвърна:
— Е… и за мен винаги е приятно да те видя, Ал. Съжалявам, че поводът е… толкова мрачен.
— Нищо не можем да променим, нали? — Тайгърман се завъртя към нас. — А вие сигурно сте Дръмънд и Тран.
Като че можехме да сме други.
— Позволете ми най-напред да ви благодаря, че отделихте от ценното си време за среща с нас — каза Биан.
Тъй като не исках да остане с погрешното впечатление, че и аз смятам това за голяма услуга, веднага се намесих:
— Ако не възразявате, сър, бихме искали да започнем. — И добавих: — Несъмнено сте много зает. Всъщност Уотърбъри ни уведоми, че разполагаме само с пет минути.
Тайно се надявах да отвърне: „
