Читать «Посредникът» онлайн - страница 59

Както и да е, изкачихме се по дълго стълбище и попаднахме в още по-дълъг коридор на петия етаж, тоест на тавана на Пентагона. Спокойно можете да се обзаложите, че племенникът на министъра не работи там.

Биан спря пред една стоманена врата и взе да набира цифри на малко електронно табло. Табелката до вратата гласеше: „Отдел за специални разследвания“; имах чувството, че стоя пред банков трезор.

Чу се щракване и Биан бутна вратата. Влязохме в добре осветена зала без прозорци, същински лабиринт от работни килийки, където двайсетина души изпълняваха най-различни задачи — едни се бяха прегърбили над компютрите, други бъбреха по телефона, а неколцина щастливци се готвеха за напускане.

Мнозина помахаха на Биан; изглежда, колегите й я харесваха, което винаги е добър знак. Тръгнахме право към вратата в дъното; Биан почука и влязохме.

Надвесен над бюрото си, мистър Уотърбъри попълваше някакъв формуляр. Стояхме и чакахме, а той се правеше, че не ни забелязва.

Трудно понасям самодоволните типове, затова след две минути казах на Биан:

— Имам си по-важни задачи. Да се махаме.

Уотърбъри рязко вдигна глава и се престори на изненадан.

— Какво… О, Дръмънд, Тран… тук ли сте?

— Някой друг ли трябваше да дойде?

— Аз съм зает човек. Това тук е важна служба.

— Трябвало да наминем. Ето ни. Какво има?

Той не беше свикнал да му държат такъв тон и моята прямота за момент го обърка.

Между другото кабинетът беше малък, а плотът на бюрото — също като ума и личността на обитателя — безплодно чист, без каквито и да било нормални признаци за човешко присъствие. Цялата украса се състоеше от една снимка на министъра на отбраната, закачена на видно място. При по-внимателно взиране различих върху нея автограф с кратък надпис, който навярно гласеше: „На най-стиснатия задник в цялата сграда — продължавай в същия дух“. Обикновено хората използват подобна бюрократична порнография, за да впечатляват посетители и подчинени. В случая обаче подозирах, че Уотърбъри се надява да впечатли министъра, ако по някакво чудо намине на чаша кафе.

Освен бюрото забелязах три бронирани шкафа с лепенки „Строго секретно“ по чекмеджетата, а в дъното голяма махагонова библиотека със стотина идеално подредени наръчници и справочници. Джордж Оруел си е представял точно такива кабинети и хора.

Уотърбъри огледа Биан, после мен и попита:

— Научихте ли нещо от мисис Даниълс?

Биан понечи да отговори, но аз я прекъснах:

— Какво например?

— Отговаряйте на въпроса, Дръмънд.

— Ами… тя пуши „Кемъл“. Около три пакета на ден. Пада си по евтиния джин. Колата й се нуждае от пребоядисване, лицето й също, а къщата…

— Не ми пука за къщата. Нещо свързано със смъртта на Даниълс?

Изгледах го отгоре надолу.

— Като намеря време за отчет, вътре ще пише всичко.

Той присви очи и каза на Биан:

— Майоре, вие работите за мен, нали?

— Да, сър, и…

— Тогава отговаряйте на въпроса.

След кратко колебание Биан каза:

— Не научихме нищо съществено за смъртта на Даниълс. Тя не знаеше как и защо е умрял съпругът й.