Читать «Посредникът» онлайн - страница 54

— Добре де… негова. Той беше в Косово, после в Афганистан. И аз бях в Афганистан, но след него, после в Ирак, пак по различно време. След като той изкара една година в Колежа на Генералния щаб в Левънуърт, го назначиха в Първа бронирана дивизия и пак замина за Ирак. Не искал да остана вдовица или цял живот да се грижа за инвалид. Нямаше как да споря. А и какво значение имаше? Така или иначе, щяхме да сме разделени.

Без съмнение през главата и сърцето на Марк Кембъл минаваха цял куп трезви и практични разсъждения и всичките изглеждаха логични, убедителни, дори неоспорими. Но по мое мнение с жена като Биан Тран трябва да се придържаш към друга логика. Аз не бих я пуснал и на десет крачки от мен без пръстен с диамант колкото Гибралтарската скала, целомъдрен пояс около слабините и табелка на шията: „Пипнеш ли я, ще ти откъсна топките“.

Е, както споменах, тя беше много привлекателна и компанията й ми допадаше силно. Не можех да си представя някой мъж да изпитва противното.

— Имаш ли негова снимка?

Имаше, разбира се. Бръкна в джоба на армейските си панталони, извади портмоне, измъкна от него малка снимка и ми я подаде, докато карах. Хвърлих един поглед и върнах снимката.

Беше цветна, направена може би на военен бал, и Марк Кембъл имаше майорски нашивки върху ръкава на парадната униформа, жълти петлици — танкист — и медали колкото за цяла коледна елха. Гледаше право в обектива с широка дружелюбна усмивка, беше строен и широкоплещест, с тъмна коса и тъмни очи, масивна челюст и трапчинка на брадичката. Напълно разбирах защо на жените им се подкосяват краката, като го видят. Красив. Дързък.

— Ще си имате прекрасни дечица — предсказах аз.

Никакъв отговор.

Озърнах се. Изпаднала в мрачен транс, Биан зяпаше през прозореца. Сигурно не и беше леко — любимият на фронта, началството я товари с взривоопасно следствие, а отгоре на всичко и аз. Понякога съм много досаден.

— Добре ли си?

Тя продължи да се взира навън.

Не обичам да си говоря сам и няколко минути пътувахме в пълно мълчание. Наближаваше шест вечерта и небето притъмняваше, вятърът брулеше дърветата, а откъм хоризонта се задаваха дъждовни облаци — типична октомврийска привечер във Вашингтон.

Ни в клин, ни в ръкав Биан ме уведоми:

— Наистина искам да разреша този случай.

— Мисли като ченге. Биан. Нищо лично. — След малко я посъветвах: — Надявай се на едно — да приключиш случая без последствия за кариерата си.

— Какво означава това?

— Помисли си за Оливър Норт и Бъд Макфарлейн.

— За кого?

— На колко години си?

— На трийсет и една. Накъде биеш?

— Помниш ли скандала „Иран-контри“?

— Не съм го и чувала.

— Роналд Рейгън?

— Той не беше ли президент преди Линкълн или малко след него? — Тя ме смушка в ребрата. — Добре де, разкажи ми за тия двамата… как им бяха имената?

— Оли и Бъд. Бъд беше бивш полковник и стана съветник на Рейгън по националната сигурност. Оли беше действащ полковник от неговия екип.

Тя отбеляза:

— Полковниците трябва да се държат под око.

— От няколко дни и аз съм сред тях.