Читать «Посредникът» онлайн - страница 53

Брайан Хейг

— Много плитък го изкарваш.

— Много мъже си мечтаят тайно да бъдат като Джеймс Бонд, но се събуждат и от огледалото ги гледа Джордж Смайли. — След малко добавих: — Мъжете имат два мозъка, водещи непрестанна борба за кръвоснабдяването. Когато единият спечели, другият изключва.

— Толкова ли е просто?

— Толкова.

— Разбирам.

— Решил е, че най-сетне идва неговият влак, и е зарязал жена си на перона. — Погледнах я. — Не бих се изненадал, ако излезе, че Клиф от години си е мечтал да я зареже.

— Каквато и да е причината, тя трябва да се стегне и да загърби миналото. Бракът може и да се е разпаднал по негова вина, но ако съсипе себе си, вината ще е изцяло нейна.

— Ти си сгодена, нали?

— Да, казах ти вече.

— Откъде знаеш, че… как му беше името?

— Марк Кембъл.

— Благодаря. Откъде знаеш, че Марк Кембъл няма да се превърне в идиот?

— Няма.

— Откъде знаеш, Биан? Съпрузите са непредсказуеми същества. Някои имат скрити дефекти. Понякога човекът се събужда една сутрин, вижда оредяващата си коса, двойната гуша и изведнъж изтъпява. Лекарството може да се окаже разкошна нова кола или разкошна нова блондинка. Трябва ли да ти обяснявам?

Тя не отговори.

— Казано на прост войнишки език, случват се и издънки.

— Виж какво, познавам Марк, откакто бяхме кадети. Може да прозвучи банално, но се влюбих още щом го видях. Аз… — Тя извърна очи за миг, после отсече: — Той няма да се промени. Никога. Сигурна съм.

— Ходиш с един и същ мъж от десет години? Какво подсказва това?

— Е, не беше точно така. Когато бяхме кадети, хлътнах по него, но той беше с две години пред мен. Уставът в Уест Пойнт забранява връзки с горните курсове. А и той имаше сериозна приятелка.

— Какво стана с нея?

— О… ами умря. Подозрителен пожар… всъщност палеж. Много грозна и много тайнствена история. Така и не хванаха подпалвача.

Погледнах я. Тя се усмихна.

— Шегичка.

И аз се усмихнах.

— Родителите й бяха богати, живееха в някакво баровско градче в Кънетикът — Ню Каанан или може би Уест порт.

След като Марк завърши академията, тя видя какъв е животът на военния. Не й допадна идеята да свързват двата края само с една лейтенантска заплата някъде в Луизиана или Джорджия. Затова драсна на Марк едно мило писъмце и си намери нов приятел, който учеше бизнес в Харвард. Накрая се ожениха.

— А ти чакаше зад кулисите?

— Не съвсем. Сближихме се доста по-късно, някъде преди около три години.

— Три години. Ако си толкова сигурна в него, защо не сте се оженили досега?

— Решихме… да изчакаме по-добри обстоятелства. — Въпросът ми я беше разстроил. Тя помълча и преглътна. — Армейският живот… ти си ерген, разбираш как е.

Разбирах. Глобалната война срещу тероризма, или каквото хитроумно име са й лепнали напоследък, не помага много за романтичните връзки, освен ако случайно не се влюбиш в терорист.

След малко Биан добави:

— През тия три години с всичките истории в Босна, Косово, единайсети септември, а сега Афганистан и Ирак…

— Чия беше идеята да изчакате?

— Защо трябва да е нечия идея?

— Тези неща никога не стават по взаимно съгласие. — Тя се опита да извърне глава, но аз я погледнах право в очите и настоях: — Твоя или негова?