Читать «Посредникът» онлайн - страница 45

Тереза попита:

— Някой да иска сметана или захар?

— И двете — обадих се аз.

С Биан се спогледахме неспокойно. Така де, току-що бяхме уведомили жената, че мъжът, с когото са съжителствали трийсет и три години — спали са заедно и са отгледали две деца, — вече лежи в моргата. Не очаквах да стене и да си скубе косите. Но и не очаквах подобно ледено безразличие и се питах дали не е преиграно, един вид защитна реакция, или нещо друго.

По всичко личеше, че незнайната причина за разтрогването на брака им е била катастрофална — но дали бе достатъчна, за да пусне Тереза куршум в главата на бившия си съпруг? Тя явно искаше да си мислим така, но може би ставаше дума просто за неосъществени мечти.

Тереза бръкна в хладилника и извади кутия сметана, после измъкна от един шкаф захарница. Захарта вътре се беше спекла като гранит. Наля две чашки и ни ги подаде.

Докато си слагах сметана и полагах миньорски усилия да откъртя лъжичка захар, Тереза се загледа настрани и каза:

— Трябва ми да пийна шери, че ме присвива стомахът.

Излезе за малко. Когато се върна, държеше висока коктейлна чаша, пълна догоре с кубчета лед и някакъв нов вид шери — напълно безцветно.

— Сигурна съм, че няма да имате нищо против да изпуша една цигара — рече тя.

Цигарата вече висеше от устата й и одимяваше тясната кухня.

— Иска ми се да си поговорим за Клиф — казах аз и разбърках кафето. — Полезно е следователите да знаят повече за жертвата.

— Не е ли редно най-напред да попитате къде съм била снощи около полунощ?

Приех това за съгласие и я попитах.

— Където всяка нощ. — Тя се разсмя. — Дейвид Летърман ми е алибито. Защо не ме поразпитате за неговото предаване?

Усмихнах се. Ставаше все по-забавно.

Биан изчака малко, после каза:

— Не знам как точно да ви попитам.

— Просто питайте. — Тереза сви рамене и добави: — Ако не ми допадне въпросът ви, няма да получите отговор.

— Вярно. Защо се провали бракът ви? На сватбената снимка над камината… изглежда, че някога сте били влюбени.

— Официалната причина, посочена от адвоката ми, беше изневяра. — Помълча и добави: — И това го имаше. Към края. Но то е само формалната страна на нещата.

Никак не обичам да започвам историите от края, затова попитах:

— Как се запознахте?

— Във Форт Мийд, към края на шейсетте. Баща ми беше полковник от щаба. Клиф беше сержант на срочна служба, специалист по арабски и фарси. Бях само на осемнайсет и се мотаех из войнишкия клуб. Офицерските деца не бива да общуват с нисшите чинове, но тогава бях твърде млада за офицери и… сигурно съм искала да натрия носа на баща си. Шейсетте години бяха все пак. Всички взимаха ЛСД и се чукаха с непознати. Аз флиртувах с войниците. — Тя избухна в тютюнджийска кашлица и отпи солидна глътка „шери“. — Започнахме да се срещаме. След няколко месеца той поиска ръката ми.

— Май е било голяма радост — отбеляза Биан.

— Да. Може да се каже. Обичах Клиф. Той беше… по онова време… умен, мил, амбициозен… не кой знае какъв красавец, но както ще научите, умееше да бъде много чаровен…