Читать «Посредникът» онлайн - страница 35

Тя кимна. Аз продължих:

— Възможно е някои иракчани да са желаели смъртта му. И…

— Не може ли по-конкретно?

— Ами… някои иракчани може да имат зъб на нашия приятел, задето е изиграл важна роля при убеждаването на президента да нахлуе в страната им. Дребнаво, разбира се… но такива са хората. А може Шараби или някой от хората му да е имал неприятни тайни за криене.

— Кръгът става доста широк, нали?

— Не още. Имаме само около трийсет милиона заподозрени. Не изключвай и врагове с по-интимни мотиви — зарязани приятелки, разгневени мъже, с чиито жени може да е спал Клиф, ревнива бивша съпруга, алчен брат, искащ да наследи семейното богатство, или…

— Добре, благодаря. Мисля, че това изчерпва възможностите.

— Нищо подобно. Възможностите са всичко, което очакваш и което не очакваш.

Спомням си, че веднъж водих обвинение за убийство, извършено заради чифт маратонки. И то предумишлено убийство. Родителите на жертвата бяха в съда и никога няма да забравя потресените им изражения, когато узнаха, че синът им е прострелян с три куршума в корема заради чифт маратонки за сто долара, които след шест месеца щяха да бъдат демодиран и протъркан боклук. Причините едни хора да убиват други са безбройни, понякога дребнави, друг път направо смешни. Погледнах Биан и казах:

— Убийците имат безгранично въображение. Недей да ограничаваш своето.

— Разбрано — кимна тя. — Зарязваме заподозрените. Да опитаме с възстановка.

— Добро решение.

— Ще изброя известните факти. Ти предлагай хипотези.

— Лошо решение. Защо да не е обратното? Ти си ченгето.

— Аз първа се сетих. — Тя ме перна по ръката. — Освен това юристите са майстори на измислиците.

Така си е.

След малко тя каза:

— Нямаше следи от взлом. Какво подсказва това?

— Че Даниълс е пуснал убиеца в апартамента, от което пък следва, че е бил негов познат. Или убиецът е имал ключ и следователно са се познавали още по-добре. Или убиецът е бил спец по ключалките. Или бравата не е била наред.

— Бравата беше наред. Проверих, след като те оставих в спалнята.

— Не само ме наклепа, но си намерила и време да провериш бравата?

— Преодолей го най-сетне.

— Преодолях го. Ти си изкупи греха.

— Как така?

— Можеше да уведомиш Уотърбъри, че съм влязъл в апартамента на Даниълс с фалшив документ. Но не го стори. Или пък можеше да ми подлееш вода, като кажеш, че вече съм споменал за възможността в куфарчето да има улики. И това не направи.

Тя кимна, но не отговори. Погледнах я в очите.

— Защо?

— Какъв смисъл щеше да има?

— Точно това питам. — Помълчах и повторих: — Защо?

Вместо да отговори, тя попита на свой ред:

— А ти как мислиш?

— Мисля, че не харесваш шефа си и му нямаш доверие.

— Той е… труден… и неприятен като началник.

— Просто е задник.

Тя се разсмя.

— Да, и това също.

Аз не се разсмях.

— Освен това според мен се боиш, че собственият ти отдел иска всичко да бъде потулено. Не непременно прикрито… но и двамата знаем, че едно вътрешно разследване ще се движи със скоростта на охлюв по много заобиколни пътища и само тесен приятелски кръг ще бъде посветен в резултатите.