Читать «Посредникът» онлайн - страница 265

Оставих писмото, налях си още уиски и излязох на малкото балконче. Загледах се в уличното движение, в светлините на Северна Вирджиния, в моето оживено късче от Америка.

Биан Тран ми бе разкрила нещо за мен самия, а ако желаеха, и хората във Вашингтон можеха да научат нещо от нея.

Казват, че войната е продължение на политиката с други средства; но за онези, които я водят, и за техните скъпи хора, тя не минава през ума, а през сърцето.

Преди да отвориш портата пред псетата на войната, спомни си, че и те имат сърца.

Биан не започваше всичко отначало — връщаше се към началото.

42

Оставаше да извърша само едно, да разгадая последната тайна.

Бутнах стъклената врата и влязох в ресторанта. Седнала на една маса в дъното, Филис пиеше чай и четеше менюто.

Беше облечена консервативно, с елегантен червен вълнен костюм и пъстър шал, закрепен с лъскава брошка; аз изглеждах по-невзрачно — син блейзър, поло и избелели джинси.

Седнах отсреща и попитах:

— Често ли идвате тук?

Тя откъсна очи от менюто и възкликна:

— Боже мой, Дръмънд, нали не използваш такъв плосък номер с дамите?

— Никога — излъгах аз.

Филис махна на сервитьора — същото мършаво хлапе с лилава коса, което бе обслужило мен и Биан. Каза му нещо на виетнамски, което ме изненада; още едно напомняне колко малко знам за нея.

Хлапето също изглеждаше изненадано, но бързо се окопити, усмихна се и около три минути си бъбриха оживено; знам ли, може би го вербуваше да се върне във Виетнам и да свали от власт комунистите.

Неразбираемият разговор скоро ме отегчи и насочих вниманието си към менюто. Пак нямаше нито месо, нито студена бира. Страшно исках хамбургер и умирах за бира.

Днес следобед бях отскочил до Арлингтънското национално гробище да потърся гроба на Марк Кембъл. Денят беше дъждовен и ветровит. Козирувах над гроба, после коленичих и си поговорихме като стари приятели. Може би Биан бе намерила време да дойде преди бягството. Може би не. Затова казах на Марк, че трябва да се гордее с нея, разказах му какво е направила и признах колко ревнувам от него.

Хлапето се разсмя на нещо, казано от Филис, и изчезна в кухнята. Филис обясни:

— Препоръча ми сладководна бяла риба. Специалитет на заведението. — После ми напомни колко добре ме познава, като отбеляза: — Но ти не обичаш риба, нали?

— Откога знаеш? — попитах аз.

— За бялата риба ли?

— Писна ми от игрички, Филис.

— Все пак те съветвам да пробваш рибата — рече тя. — За пръв път я опитах във Виетнам. Знаеш ли, че съм бил там пет години? През войната, разбира се. Много харесах страната и най-вече хората.