Читать «Посредникът» онлайн - страница 253

Филис не се впечатляваше от параноята ми, но много я дразнеха дребните нарушения на правилника.

— Знаеш много добре, че не биваше да оставяш съобщение — каза тя. — Ами ако бях загубила телефона или не си бях проверила пощата?

— Щяха да умрат. И какво? Никога не съм ги харесвал. Ти също.

— Нямаше да си толкова нагъл, ако наистина бяха мъртви.

— Тъй ли? Такива като тях с лопата да ги ринеш. Пълно е с високомерни умници.

— Не ми харесва отношението ти.

Там беше цялата работа. Филис бе решила, че не иска да знам някои неща, а накрая излезе, че точно тях трябва да знам. Като адвокат съм свикнал клиентите да ме лъжат и да крият важни сведения, защото са виновни. Сега идваше време да узная каква е вината на Филис.

— Кажи ми защо пусна онова съобщение — каза тя. — Каква е заплахата за Тайгърман и Хършфийлд?

— Не съм в настроение — отвърнах аз и смених темата. — Хей, какво ще кажеш за мъртвите принцове? Дали онзи твой приятел, шейхът, не е превъртял?

— Много е неприятно. Турки дори не приема обажданията ми. В нашия занаят подобни споразумения са свещени. — Тя добави със заплашителен тон: — От Вашингтон искат пълно разследване.

— Значи сега ще разследваме собственото си разследване. Осъзнаваш ли колко тъпо звучи? — След малко добавих: — Напомни им, че резултатите от едно разследване невинаги са приятни. Да имат едно наум.

Сега тя усети, че Шон Дръмънд е проблемен служител, с когото шега не бива. Гласът й стана по-дружелюбен.

— Шон, ела веднага в Лангли. Всички те чакаме.

— Нямам такова намерение. Сега съм черната овца на професията. — Помълчах. — Нали ти казах да се отървеш от мен. Трябваше да ме послушаш.

— Не ставай глупав.

— Знам всичко, Филис. За изтеклата информация, за убитите войници и за опитите на Управлението да замаже нещата. Не знам дали изобщо е трябвало да се крие. Но сега — в никакъв случай.

Филис дълго мълча. Бях прехвърлил разговора от абстрактното към конкретното и тя се нуждаеше от време, за да обмисли положението. Накрая попита:

— Какво искаш?

Умница.

— Име. Куриерката на секретната група.

— Не знам за какво говориш.

Изчаках мълчаливо.

— Откъде знаеш, че е жена?

— Губиш си времето с глупави въпроси. Намирам се на три минути път от сградата на „Уошингтън Поуст“. Стига ти и една минута, за да ми отговориш. Разбрахме ли се?

Отново дълго мълчание.

— Даян Андрюс.

— Какво стана с Даян Андрюс?

— Защо трябва да е станало нещо?

— Кой е любимият ти репортер от „Поуст“?

— Шон, моля те, нека…

— Лично аз се чудя кой заслужава повече наградата „Пулицър“ — близкоизточният отдел или националният. Ти как мислиш?

— Мъртва е.

— От какво? Сърдечен удар? Още едно фалшиво самоубийство? Скиорска злополука? От какво спря сърцето й, Филис?

— Не… Беше убийство. Очевидно убийство.

— Разкажи ми.

— Преди около седем седмици излязла късно вечерта за редовния си крос в парка и някой й сцепил челото с брадвичка. Няма отпечатъци, няма следи. Дори стъпките са заличени с метла. По ръцете й имаше белези от опит за съпротива, а убиецът е нанесъл удара с дясната ръка.