Читать «Посредникът» онлайн - страница 245

— Вашингтон е пълен с идиоти — казах аз. Той ме изгледа с недоумение, затова обясних: — Мислят си, че е наказание да те изтеглят от тук.

Той се разсмя.

По пътя си бяхме бъбрили за дреболии, оглеждайки съсредоточено за евентуална кола-бомба, която би ни върнала у дома в цинкови ковчези. Между другото в Ирак никой не кара автомобил за удоволствие. Ако не съм споменал досега, мястото е гадно. Но и двамата знаехме, че имаме недовършена работа.

— Какво се чува откъм Бюрото? — попитах аз.

— Нито дума официално. Но имам приятел в кабинета на директора.

— И какво?

— Казва, че в Омаха щяло да ми хареса. Много свободно време, тишина, примерни граждани.

Кой знае защо, перспективата не го радваше, затова му поднесох в съкратен вариант Закона на Дръмънд:

— Скоро някой друг ще се издъни и ще забравят за теб.

— Хей, не съм малък. Не ми трябва…

— Сериозно. Додето се усетиш, ще те пратят на още по-гадно място.

— Не ми се вярва. — Той тъжно добави: — Онзи мой видеозапис с репортерката… пратиха го в Академията на ФБР като учебно пособие за начинаещи агенти. Сега съм прочут.

Усмихнах му се и той също ми се усмихна. С леко закъснение.

После дойде най-неудобният момент. Погледнахме се в очите.

— Ти ли го направи? — попита накрая той.

— Не беше ли ти?

Той се навъси.

— Видях как те погледна репортерката. Казах и на Филис.

— Не, информацията не е изтекла от мен — казах аз. Той обаче не изглеждаше убеден, затова добавих: — Веднага щом кацна, имам уговорена среща с инквизицията — менгемета, клещи, детектор на лъжата и тъй нататък. Ще се погрижа да ти изпратят резултатите.

— Постарай се. — Той се усмихна. — Накарай ги да те питат какво мислиш за мен.

— Не ти трябва да знаеш.

— Така си и мислех.

Ръкувахме се.

— Продължавай да търсиш Тран — помолих го аз.

— Нещо повече. Ще оставя докладна записка до човека, който идва да ме замести.

— Като пристигнеш в Щатите, обади се.

Той се разсмя.

— Знаеш ли, Дръмънд, харесваш ми. Не знам защо, но наистина ми харесваш. И ако пак ми се мернеш, ще те застрелям.

Оставих го на тротоара, нарамих торбата и се насочих право към армейското гише, където млада и нахакана служителка от военновъздушните сили усърдно си пилеше ноктите.

— Добър вечер, редник Джонсън — казах аз. — Искам да ви помоля за една малка услуга.

В авиацията всички приличат по-скоро на цивилни — разпасани веселяци, чието място не е във въоръжените сили, а в някой не твърде взискателен колеж. Армейците пък са типични военни, педантични до крайност и влюбени в кратките отговори от типа на „Тъй вярно“ и „Съвсем не“. Кой знае какво си мислят авиаторите за нас. Както и да е, младата дама откъсна за миг поглед от ноктите си и ме удостои с изкуствена лъчезарна усмивка.

— Разбира се.

— Трябваше да се срещна тук с една позната. Май сме се разминали.

— Ами… случва се.

— Името й е Биан Тран. Т-Р-А-Н. Чудех се дали не е хванала по-ранен полет.

— Изчакайте. — Тя насочи вниманието си към компютъра, а аз затаих дъх, докато набираше името. После възкликна: — Ехе! Ама вие май изобщо не сте се разбрали.