Читать «Посредникът» онлайн - страница 244

— Хей… добре ли си?

— Аз… ъъъ… малко съм понастинал. — Изкашлях се и след малко казах: — Последен въпрос. Според теб какво се е объркало?

— Знаеш ли? Много размишлявах над това. Всички размишлявахме. Поделението на Марк попадна в добре подготвена засада. Не знам, може би източникът на ЦРУ е бил двоен агент. Или иранците са разбрали и са го използвали, за да подхвърлят фалшива информация. Както и да е… Садр и иранците знаеха, че идваме, и решиха да ни накарат да си платим.

Насреща ни се зададоха неколцина офицери с папки в ръцете и ние млъкнахме. След като се отдалечиха, Честър каза:

— Имаше разследване. След това. Но не наше, а на ЦРУ. Дори ни принудиха да минем през детектора на лъжата. И знаеш ли какво? Ако е имало някакъв провал, онези негодници така и не споделиха. — Той помълча, после мрачно добави. — Един месец след като Биан напусна, разформироваха групата.

— Ти си умен човек, Кемп. Какво предполагаш?

Той спря.

— Какво предполагам ли? Добре, дадено. — Завъртя се към мен. — Не си дошъл заради някакво си 15–6, да те вземат дяволите.

Отворих уста да отрека, но се въздържах.

— Нямам представа защо ме лъжеш, Дръмънд, или как е загазила Биан. Но ти обещавам — той ме погледна в очите, — ако я нараниш, ще те намеря, където и да си.

Дълго се гледахме. Накрая протегнах ръка.

— Нямам намерение да я наранявам, Кемп. Уверявам те.

Той се вгледа в ръката ми, но не я стисна.

— Остави я на мира. Много й се струпа.

Не отвърнах „Повече, отколкото предполагаш“, макар че в момента знаех за проблемите на Биан повече, отколкото ми се искаше. Изпитвах много, много дълбока печал за нея. И същевременно в главата ми задрънча мощен алармен сигнал.

Оставих на двора разярения Кемп Честър, върнах се в кадровия отдел и заръчах на същия сержант да ми намери празен кабинет с телефон.

Набрах мобилния телефон на Филис, но тя не отговаряше, затова й оставих съобщение.

Без излишни обяснения я посъветвах незабавно да по-стави под охрана Хършфийлд и Тайгърман или направо да ги изведе от града. А ако не го направи, да уреди две погребения. Оставих слушалката и се замислих над следващия си ход.

Време беше да се прибирам.

38

Джим Тайри любезно ме откара до аерогарата.

Както вече споменах, пътят от Зелената зона до летището минава по най-опасното шосе на Ирак — наричано с мрачен хумор Алея на самоубийците, — тъй че услугата на Джим не беше от голяма доброта. Искаше да ме види как се качвам в самолета и да е сто процента уверен, че ще ни разделят поне десет хиляди километра. Не го упреквах.

Пред терминала Джим отби джипа до тротоара и спря. Аз минах отзад, взех си торбата и хвърлих поглед наоколо. Свечеряваше се, но терминалът гъмжеше от войници; по радостните им изражения личеше, че не пристигат, а заминават. За пръв път виждах щастливи хора в тази изтерзана страна — може би защото само тук бяха сигурни, че утре денят ще е по-хубав.

Тайри се приближи и застана пред мен.

— Приятен полет.

— А на теб приятен Ирак.

— Хей, вече съм си събрал багажа — възрази той. — Всеки момент дългата ръка на Отдела за професионална отговорност — това е нашият вариант на Гестапо — ще ме дръпне във Вашингтон за дълъг разговор по въпроса как съм оплескал работата.