Читать «Посредникът» онлайн - страница 242

— Беше прехвърляне по здравословни причини. След смъртта на годеника й тя просто рухна. Прие го много, много тежко.

И все пак не изглеждаше като нещо, станало в любимата ми армия. Нещастните или стресирани войници биват пращани при полковия капелан, или в днешните по-модерни времена — при полковия психолог. Отчита се успешно мероприятие и ги връщат на служба. В краен случай войникът получава трийсет дни отпуск за душевно възстановяване — тоест един месец пиене и чукане до припадък, — което по принцип възвръща духа на повечето войници. Ако и след тази стара, изпитана мярка нямаме стабилен войник, готов при първа команда да хукне срещу врага, следващата стъпка е уволнение — не прехвърляне — и с проблемите му вече се занимава отделът за ветераните.

Явно нямаше да ми помогнат нито увещания, нито заплахи. Както е казал един умен човек, само глупакът повтаря една и съща грешка. Трябваше ми нов подход, тоест по-голяма лъжа.

— Не разбирам защо се държиш враждебно — казах аз. — Биан Тран е наш свидетел. Не съм неин враг.

Той като че ли се замисли.

— В съдебната зала, където най-вероятно ще й се наложи да бъде — продължих аз, — тя ще бъде разпитвана от злобен и придирчив адвокат на защитата. Естествено, той ще прерови нейното лично и медицинско досие и ще постави под въпрос душевната й стабилност. Винаги става така. И ако има някакви неудобни факти, както подозирам, адвокатът ще ги използва, за да я унижи в съда пред другите офицери. Не можеш да я предпазиш, Кемп. — Хванах го за ръката и предупредих: — Не се и опитвай.

Той пак се замисли.

— Добре де.

— В какъв смисъл? „Добре де, ще отговарям“? Или „Добре де, майната ти“?

— И двете.

Това вече беше приказка. Изчаках го да се поуспокои, преди да попитам:

— Какво стана с Биан Тран? Усещам, че е било нещо жестоко.

— Да, беше много жестоко. Прехвърлиха я заради психични проблеми. Биан се чувстваше отговорна. Беше смазана. Непрекъснато плачеше. Не беше в състояние нито да живее, нито да работи нормално. Тотален душевен срив.

Все още не ми звучеше логично.

— Загубила е любим човек — казах аз. — Печално, но това е война и съм сигурен, че като професионален войник е била душевно подготвена за подобен случай. Възпитаничка на Уест Пойнт, ветеран, водила е войници в бой и ги е виждала да загиват. Други ми я описаха като корава, издръжлива и хладнокръвна. Защо го прие толкова тежко, Кемп?

— Вина, Дръмънд. Чисто и просто вина. Тъй тежка, болезнена и непоносима, че я смаза. — Той извърна очи и добави: — Ако можеш, представи си какво е да бъдеш отговорен за смъртта на човека, когото обичаш.

— Защо се е чувствала отговорна?

— Не казах, че се е чувствала отговорна. Беше отговорна.

— Как? Защо?

— Куриерката на ЦРУ ни донесе съобщение за голяма пратка оръжие и инструктори, пристигащи от Иран в Кербала. Беше по време на шиитското въстание, сигурно си спомняш. Шиитската милиция на Садр бе превзела града, хората му избиваха наши войници и всички знаехме, че се налага мащабна операция, за да си възвърнем контрола. Тъй че да попречим на онези оръжия и инструктори да стигнат до хората на Садр… е, щеше да бъде голям удар. По-малко оръжие, по-малко бомби, по-малко загинали американци.