Читать «Посредникът» онлайн - страница 214

Тя бутна чинията настрани и за пръв път насочи поглед към мен.

— Прав си. Все още имам приятели в разузнаването на корпуса. Тъй че… да, знам към кого да се обърнем. Всъщност с тия въпроси се занимава точно моята бивша служба.

— Добре. Би трябвало…

— Но ако ще го правя, искам да съм сама.

— Грешка. Заедно ще…

— Сама. И ще отлетя сама — продължи тя. — Всъщност бих предпочела военен полет. Компанията на истински войници ще ми дойде добре.

Много ме заболя.

— Как ще пътуваш, това си е твоя работа — отвърнах аз. — Но няма да отидеш сама в Багдад.

— Защо не? Знам пътя.

— Правилото на приятеля. То…

— Ти не си ми приятел — изтъкна тя.

— … е неписан закон в киното. Никой не пътува през индианска територия без приятел. Освен това изпълняваме много деликатна и важна мисия. За нея ще ти трябва въоръжен телохранител.

Биан ме погледна и каза:

— Прави каквото си искаш.

— Именно.

Тя погледна часовника си.

— Знаеш ли, чака ни дълъг път и сега вероятно имаш единствения шанс да похапнеш. Давай. Ако питаш, храната е великолепна. Аз отивам да се освежа и да си събера багажа.

— Добре. Среща в гаража в един часа.

Отидох да си заредя подноса и когато се върнах на масата, Биан бе изчезнала. Между другото столовата се управляваше от цивилна фирма и обслужващият персонал беше изцяло местен, което понамирисваше на колониализъм — туземците слугуват на своите окупатори и тъй нататък. Макар, откровено казано, никой да не изглеждаше нещастен, че има работа. Ние в Щатите може и да критикуваме връзките на военните с частници, но храната наистина беше изумителна — по-добра от всичко, което съм ял в армията. Отпуснах се, отдадох дължимото на първото си прилично хапване от няколко дни насам, отскочих за допълнително, после още веднъж и се натъпках като прасе.

Дори за пръв път от години насам прелистих армейския вестник и си припомних защо бях спрял да го чета. Ако девизът на „Ню Йорк Таймс“ гласи „Всички годни за печат новини“, то армейското мото е „Лошите новини — вън“. Особено ми допадна репортажът със заглавие „Наборни бунтове в шест щата. Президентът нарежда да се въведе лотария, чрез която да бъде определено кои от милионите нетърпеливи доброволци да бъдат приети за служба в Ирак“. Добре де, последното си го измислих.

Както и да е, петдесет минути по-късно стоях с претъпкан корем и багаж в ръцете пред бюрото на Филис, изчаквайки да взема папката. Тя говореше по телефона и минаха още пет минути, преди да затвори и да попита:

— Е?

— Трябва ми досието.

— Вие двамата май съвсем сте се разминали.

— Какво говориш?

— Биан го взе. Преди около четирийсет минути. Каза, че имате среща в гаража.

Сигурно съм изглеждал изненадан, защото Филис попита:

— Има ли нещо?

— Не. Аз… Връщам се след минута.

Обзет от лошо предчувствие, се втурнах към гаража, където предчувствието ми се превърна в увереност. Да, майор Тран е идвала, уведоми ме дежурният сержант. Взела джип тойота, луксозния модел за спецоперации, и потеглила преди около трийсет минути. Попитах го дали колата има радиостанция. Не, нямала; нито радиостанция, нито броня, нито — което беше най-лошото — Дръмънд на задната седалка.