Читать «Частен сектор» онлайн - страница 7

Втора възможност — добрият войник не обсъжда заповедите, а траква токове и се отправя с маршова стъпка срещу съдбата и поне се преструва, че вярва в мъдростта и способностите на онези със звезди на пагона. Голяма част от паметниците отвъд магистралата са посветени на тази учудващо популярна заблуда.

Най-вероятно имаше и трета възможност, макар да е толкова позорна, че се колебая дали изобщо да я споменавам и дори не бих се замислил сериозно над нея. При нея послушно отивам във фирмата, прецаквам каквото ми падне под ръка — включително и жената на някой от шефовете, — пикая в сутрешното кафе и бивам отпратен обратно в армията с етикет „негоден за цивилен живот“.

Както казах обаче, не се замислих сериозно над такъв вариант. Какво толкова в края на краищата? Никой не е издържал до финалния гонг на военната кариера без способността да се задържи в челна стойка за година-две. Можеше дори да се окаже забавно, възпитателно и всички останали глупости, които ми обещаваше Клапър. А що се отнася до него, навярно тълкувах погрешно мотивите му. Сигурно беше загрижен за мен, за моята кариера и шансовете ми да получа поредното повишение.

Обмислих всичко това и казах:

— Може и да съм прибързал. — След миг размисъл добавих: — Прав сте, май ми трябва… как го нарекохте… професионален растеж, шанс да опитам нещо различно… нови хоризонти.

Усмихнах се, той също.

— Шон, наистина се боях да не вземеш да се опъваш. Радвам се, че разбираш.

— Разбирам. — Погледнах го право в очите и обещах: — Уверявам ви, господин генерал, и вие, и армията ще се гордеете с мен.

P.S. До нова среща след седмица или най-много две, мой човек.

2

На снимката отчетливо се виждаше красиво, леко ъгловато лице. Сочни устни, вирнат нос, удивителни тъмнозелени очи. Беше заснета в мига, когато се усмихваше — приятна усмивка, сърдечна и неподправена. В очите искреше заразителна жизнерадост. Не носеше грим. Нито бижута. Беше красива, но сякаш не обръщаше внимание на вида си или поне избягваше да го подчертава. Това му допадаше, както и много други неща у нея.

Тя щеше да бъде първата.

Той пак се озърна крадешком към прозореца на нейната спалня; там още светеше и човекът отново се вгледа в снимката, сякаш търсеше някаква пропусната важна подробност.

Тя изглеждаше под трийсет — не се забелязваха нито бръчки, нито торбички под очите или отпусната кожа. И все пак той знаеше със сигурност, че през май е прекрачила в четвъртото си десетилетие, че е неомъжена, без емоционални връзки в момента и от три години насам живее в предградията на Вашингтон.

Преди два дни той неусетно се нареди на опашката зад нея в близкото кафене, помириса парфюма й и го одобри: скъп и изискан. Беше висока около метър и седемдесет, тежеше някъде към петдесет и два килограма и се държеше чудесно — с достойнство, но без следа от високомерие или напереност, както би могло да се очаква от жена с подобна външност и ум. Към момичето зад бара се отнесе учтиво и дружелюбно и остави седемдесет и пет цента бакшиш за кафето от долар и двайсет и пет — малко пресилена щедрост според него — без сметана и захар. Не прекаляваше с грижи за здравето си; на два пъти я бе виждал да яде месо, но иначе не личеше да има лоши навици.