Читать «Частен сектор» онлайн - страница 231

В крайна сметка обаче бях щастлив да се върна в армията, да бъда с хора, които се обличат и мислят като мен, а най-щастлив бях, че напуснах фирмата. Вярно, Елизабет щеше да ми липсва; малко бях хлътнал по нея. Виж, ягуарът беше жестока загуба. Но поне си имах великолепен гардероб и дори Клапър не можеше да ми го отнеме.

На вратата се почука. Един войник подаде глава и попита:

— Приключихте ли, господин майор?

— Да — отвърнах аз. — Само да си събера багажа.

— Хей, сър, ако не възразявате, имам наряд за почистване на цялата сграда. Искам да почна отрано. За довечера съм си уговорил среща.

— Заповядай тогава.

Завъртях се и почнах да прибирам диапозитивите от проектора. Чух го как подрежда столовете зад гърба ми.

— Откога си в армията? — попитах аз.

— Прекалено отдавна. След два месеца ми изтича договорът и няма пак да подпиша. Не, сър, стига ми толкова.

— Тъй ли? Помисли си добре, приятел. Трябва да ти кажа, че в частния сектор не са само цветя и рози.

— Сериозно?

— Мене питай. Да знаеш, че…

Не знам колко време мина, преди да отворя очи. Седях на стол, бях вир-вода и тилът ме болеше ужасно. Понечих да го разтрия и, представете си, ръцете ми се оказаха вързани зад гърба.

Човекът ме гледаше отвисоко и държеше празен буркан.

Усмихна се.

— Изненада.

Какъв мръсник. Лоша работа. Беше петък, минаваше пет следобед, всичко живо си тръгваше, а вратата сигурно беше заключена. Отделих малко време да го разгледам. Беше облечен в бойна униформа със сержантски знак на яката. На етикетчето с името му пишеше Смит, но не вярвах да се казва така.

Освен това беше огромен, широкоплещест, с масивни ръце, масивни крака и врат на борец. Нищо чудно, че нито една от жертвите не бе успяла да му се опре. Всъщност изглеждаше доста симпатичен, с волева челюст, прав нос и изненадващо сини очи. Изобщо не приличаше на убиец, което несъмнено му помагаше да се приближи до жертвите. Главата му беше гладко избръсната, но във войската това не е рядкост. До левия му крак лежеше зелена войнишка торба и аз неволно се запитах какво има вътре.

— Хей, приятел, не ти трябва да ме убиваш — казах аз.

— Тъй ли?

— Аз съм страхотен адвокат, а на теб ще ти трябва точно такъв.

— Само това ли успя да измислиш?

— Добре де, какво да кажа? Не беше честно. Ти ме нападна в гръб.

— Я стига, Дръмънд. Нали ти обещах, че ще дойда.

— Мислех, че си заминал.

— За къде?

— Обратно към помийната яма, откъдето си изпълзял.

— Това ще ти струва един пръст — разсмя се той.

— Чудесно. — Аз се усмихнах. — Средният на дясната ръка.

— Дадено.

Той също се усмихна. Май се погаждахме много добре.

— Между другото, кой си ти? — попитах.

— Имам много имена. Бил, Том, Джак, наричай ме както искаш.

— Задник може ли?

— Хоп… отиде още един пръст.

— Разбрахме се. Средният на лявата ръка.

— Хей, възхищавам ти се. Трудно е да запазиш чувство за хумор в толкова напрегната ситуация.

— На мен ли го казваш?

Той се приведе по-близо и ме огледа.

— Обещах да ти разкажа живота си, но не споменах ли и че ще те кълцам, докато си бъбрим?