Читать «Частен сектор» онлайн - страница 2

Лесна работа. Нали?

Грешка. Чакаха ме убийство, скандал и деяния тъй гнусни и отвратителни, че щяха да преобърнат с главата надолу живота ми и целия град. Всъщност докато се мотаех в приемната, убиецът вече обмисляше първото от поредицата предстоящи убийства. А бъдещите му жертви си живееха живота, без да подозират, че едно чудовище ги е взело на прицел.

Но не ми се вярва Линда да е предвиждала всичко това. Не ми се вярва дори да го е искала.

Впрочем, аз не работя в Пентагона, където се намираше и все още се намира въпросната приемна. Изкарвам си хляба в малка тухлена къщичка зад оградата на военната база във Фолс Чърч, Вирджиния. Базата също е малка, с високи телени мрежи, но без табели и без объркващи номера на стаите. Ако обаче си падате по тия неща, кабинетът на Клапър е с номер 2Е535 — двойката означава втори етаж, Е намеква за външния, най-престижен пръстен, а 535 подсказва, че е от същата страна, която думнаха момчетата на Осама.

През някогашните дни на Студената война дворът по средата на Пентагона се наричаше Кота нула, най-вътрешният кръг беше Алеята на самоубийците и всички се натискаха за външния пръстен Е. Но днес светът е друг и нещата се променят.

— Вече е готов да те приеме — обяви Линда и пак се усмихна.

Погледнах часовника си — седемнайсет нула-нула, или, както казват цивилните, пет следобед. Краят на официалния работен ден. Топла вечер в началото на декември, ако трябва да бъда по-точен.

Обичам този сезон. Разбирате ли, между Деня на благодарността и Коледа никой във Вашингтон дори не се преструва, че работи. Какво ще кажете? Лично аз току-що бях прехвърлил последната папка на бюрото си от сектор „Входящи“ в сектор „Изходящи“ и идваше мой ред да празнувам.

Така или иначе, прекрачих в кабинета на Клапър и той толкова се зарадва да ме види, че дори го изрече на глас:

— Шон… толкова се радвам да те видя. — Махна с ръка към двете плюшени кресла и попита: — Е, стари приятелю, как я караш?

Стари приятелю?

— Добре, господин генерал. Благодаря, че попитахте.

— Чудесно. Вършиш страхотна работа и аз много се гордея с теб. — Той отпусна задник на тапицирания стол, а аз си помислих с тревога, че от толкова лъчезарни словоизлияния току-виж, ме хванал слънчев удар. — Случаят „Албиони“ приключен ли е?

— Да. Тази сутрин. Призна се за виновен и сключихме споразумение.

Кой знае защо, имах неприятното чувство, че не му казвам нищо ново.

Между другото, аз съм онова, което в армията наричат адвокат за специални задачи. Ако държите да знаете, по-точно съм защитник в специализирана група от адвокати и съдии. Специализирани сме, защото уреждаме правните проблеми около „черните“ операции на армията — истинска менажерия от толкова зловещи хора и подразделения, че никой не би трябвало да знае за самото им съществуване. С две думи — плътна димна завеса, а ние сме част от този цирк.

Всъщност службата ми официално не съществува. Аз също, което често ме кара да се чудя за какъв дявол ставам всяка сутрин в ранни зори. Последното беше майтап. Обичам си работата. Наистина. Но поради деликатния и сериозен характер на нашата дейност сме подчинени пряко на председателя на военния съд — малка служебна подробност, за която Клапър горчиво съжалява, тъй като му докарваме сума ти главоболия. Особено аз.