Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 114

Това и още много други слова каза Госелин. Повечето бях чувал, до някои сам бях достигнал, за други само подозирах, че се шепнат между Съвършените. Ръката, която ме прегръщаше през кръста, трепереше като в треска. Моята саката ръка висеше откъм него — не можех и аз да го прегърна, другата ми длан бе опряна в камъка под прозореца. Празна. Рогатината я нямаше.

Защо Госелин ми говореше? Убеждаваше ли ме да се кача с него върху кладата? Или си мислеше, че ще остана жив и ще пренеса през годините неговите думи? Ето — написах ги. Казах му:

— Брате, всяко нещо има цена. Един добър меч струва десет лоши меча. Един хубав кон струва десет кранти. Само добрият човек е безценен. Дори хиляда негодници, не, дори хиляда свестни люде не струват колкото един добър човек. Ти си добър човек, Госелин.

Вече бях решил — нямаше да поема подадената за помощ ръка на Пиер Роже дьо Мирпоа. Щях да изляза от Монсегюр като Боян от Земен. Имах още време за размисъл.

5.

На другата сутрин из Монсегюр излязоха Съвършените. С тях бях и аз. С нас вървяха и десетина рицари, които избраха да споделят съдбата на своите учители — Съвършени щяха да станат в своя предсмъртен час. Но тези рицари, като вярващи, имаха жени и деца. И техните жени и деца крачеха наред с нас, още нямаше плач и писъци.

Слязохме на широката поляна под крепостта. Там имаше ниска ограда и плет от прясно отсечени стволове и клони. Можеше да се гледа над нея. Миришеше на прясно и хубаво. Край пътя ни се струпаха кръстоносците. И те мълчаха. Никой не вдигна ръка да ни удари, никой дори не ни заплю. Страх ли ги беше? Почитаха ли ни?

Гюи, новият маршал на Мирпоа, ни даде петнайсет дни за размисъл. Ако подпишеш, че се отричаш и разкайваш от ереста — опростен си, излез от оградата, върви където ти видят очите. Ако не — на петнайсетия ден ще се качиш на кладата под Монсегюр. Ако и да са Велики пости — или тъкмо заради това, — както са бързали да умъртвят Спасителя, защото идва Пасха, тъй и ние трябваше да изгорим преди Великден.

Кажи-речи, всички запяха, когато се събрахме в кошарата. Аз мълчах. Бях решил да започна да пиша.

6.

Непрестанно идеха да ни гледат кръстоносци. Стояха край плета около приготвеното за жертвоприношение стадо. Познах измежду тях един от своите братя. Кой беше, не можех да кажа, вече, кажи-речи, петдесет години не бях виждал братята си. Стар беше, гордо изправен, с мъжествено лице. Такъв щях да бъда, ако бях живял като хората. Такъв щеше да бъде и Боян от Земен, ако беше останал жив. Брат ми не би могъл да ме познае — носех дълга бяла брада, имах черна превръзка на дясното око. В оня ден, когато ми вадеха окото — ден ли беше или нощ? — разбрах за какво изтезание служи желязното слънце с шипове вместо лъчи. Видях го при срещата с Доминиканеца в манастира. Не ви го казвам — дори всяко споменаване за насилие разнася и умножава насилието по света. Гледах спокойно брата си. Можех да изляза извън оградата и да кажа: