Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 112

4.

Пристъпих в килията на Госелин. Стотици пъти бях влизал в нея, а сега като че ли я видях за пръв път. Тя беше гола и чиста. Нямаше ги полиците по стените, отрупани с книги и свитъци, нямаше я дървената маса с ръкописите. Нямаше я дори овчата кожа върху пода. Госелин беше изправен пред тесния прозорец и гледаше към планината. Над все още зимните лесове димяха зелените пушеци на новите листа и тук-там тлееха белите огньове на цъфнали сливи. Тази крехка и нежна предпролет, това усещане за полъх, който плахо ме помилва по челото — то рани сърцето ми.

Тъкмо когато влизах, грозният тътен на паднала скала разтърси килията. Но не се посипа прах — всичко беше преметено и измито. Безмълвно си повтарях „Отче наш“ и чаках новия тътен. Той не се разнесе.

Госелин се обърна — висок, мършав, побелял. Приличаше на дедеца на богомилите, когото бях срещнал преди трийсет години, а след още трийсет години би могъл да се превърне в слепия старец с гълъбите. Той ме приветства:

— Здравей, робе. Ти си свободен. Господарят ти си отиде, веригите ти паднаха.

Мълчах. Той ми каза:

— Пиер Роже измоли от французите свободен излаз за рицарите, които бранеха Монсегюр. Ти си рицар, Анри. Сложи шпорите и си върви.

Да, всички ме наричаха Боян, но отдавна подозирах, че албигойците знаят моето старо име. Мълчах, а Госелин ми каза:

— Тоя ден е краят на видимото присъствие на нашето учение в Прованс. Но то живее в България, в Босна, все още в Италия и Гърция. Върви там. Върви.

Той извърна лице към прозореца и се загледа в разбудената гора. Изрече — за себе си, не за мене:

— Искам, искам още веднъж, за последен път, да мина по пътеките на този лес. Още веднъж да седна под сенките му и да чуя кроткия говор на приятелите си. Само веднъж, още веднъж. А ще стъпя между дърветата на моя лес, сред отсечените им стебла — на кладата.

Можех ли да му кажа думи на утеха? И защо? Той беше избрал. Казах му:

— Някога дедецът на богомилите ми каза Божите слова: „От невидимото и видимото естество създадох човека, от смърт и от живот. И дадох му воля, и му показах два пътя — светъл и тъмен. И рекох му — ето ти добро и ето ти зло — избирай. За да видя любов ли имаш към мене или ненавист…“

Госелин ме запита:

— Ти кой път избра? Казах му:

— Госелин, моят път беше много стръмен, защото, за да защитя доброто, трябваше да творя зло. Не зная дали съм избрал верния път, защото в едната си ръка държах запалена свещ, а в другата оголен меч. Светлина и мрак. Госелин ми каза:

— Брате, не зная дали да те нарека Боян или Анри. Нека ти дам нашето утешение. Може то да е капката светлина, която да натежи на везните.

яКазах му:

— Брате, прости ми, но не вярвам, че Бог брои душите според това дали са получили „утешение“. Всеки ще отиде при Него, ако е избрал пътя на доброто. „Блажен тоя мъж“… тъй почва псалтирят. Не се казва — блажени приели консоламентото. Мисля си, че много стълби са опрени в небето и по свои стъпала може да се изкачи и сарацинът, и евреинът. Мъчно ми е, като наричат Доминик „безпощадния палач“, а франческо „окървавения аскет“. Аз обичах Франческо от Асизи. Госелин ми каза: