Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 116

Така беше. Още много би могъл да ми каже Боян. Без него нямаше да срещна Лада, Ясен и Влад. Но ако не беше той, сега нямаше да се чудя дали да се кача на кладата.

Ако си тръгнех, никой от Съвършените няма да ме изпрати с укор. Щяха да кажат: „Сбогом, Анри, ти свърши своето дело!“ Те ме обичаха, но страняха от мене. Дори се страхуваха. Никога не станах един от тях. Никой не очакваше от Савел да стана Павел, от преследвач на албигойците да се превърна в техен апостол.

И все пак Госелин очакваше да се кача с него на кладата. Навремето, когато видях Боян да умира, казах си: „Бих се отказал от всичко, само да остана жив. После ще се върна при своите.“ Защо не го казвах сега? Дори нямаше да се откажа от нищо — само от едно име, което повече не ми трябваше.

7.

Не мога да мисля. Не мога и да пиша — падна нощ, едва виждам на светлината на огъня. Сега мразя огъня. За пръв път в тази последна нощ се разнесоха писъци — рицарите пъдят жените и децата си, които прекараха тези петнайсет дни и нощи край тях. А жените и децата пищят и се вкопчват в мъжете и бащите си. Затварям окото си. Ще спя. Моля Бог да ми даде просветление в тази — може би последна — нощ.

ПЕТНАДЕСЕТИЯТ ДЕН

Дойде последният ден.

Пиша и не мога да реша. Сънувах и помня съня си. Сънувах мозайката на пода в своята килия в Монсегюр. Пръснати черни и бели камъчета, излъскани от нозете, стъпвали върху тях. Обичах да сядам и да гледам тази мозайка. Виждах удивителни неща. Виждах ясно образи, очертани тъй точно в бяло и черно, че се удивлявах как преди не съм ги забелязал. Ето очи, ето вежди, устни — сякаш ги е изписал надарен живописец. И само след миг образа го нямаше.

Когато тъгувах, виждах палачи, зверове, чудовища. Мозайката ги извайваше и те се втренчваха в мене, пълни с омраза и злоба. Когато бях радостен, виждах забравени приятели, деца и ангели.

Тази нощ черните и белите камъчета се наредиха и от пода ме загледа моето лице. Сякаш се надвесих над тиха и бистра вода, над огледало, над слънцето, издълбано върху саркофага на албигоеца. И лицето ми каза:

— Аз съм Боян от Земен.

Казах му:

— Боян умря млад и хубав. Ти си стар и едноок.

Лицето ми каза:

— Аз съм Боян.

Аз бях Боян. И се събудих.

Разсъмва се, около мене почват да пеят и да се изповядват един другиму. Чувам дрънчене на оръжия. Палачите идат. Ако вдигна поглед, мога да видя огромната клада, която чака. Цяла планина от сурови дърва. По тях има лед и сняг. Има и зелени борови клонки. Мъчно ще горят, много ще димят. Наоколо стърчат все още черни зимни дървета. Те скоро ще разцъфнат от жарта на кладата.

Вдигам поглед към гористата планина. Червено утринно слънце запалва едва-едва позеленения връх. Червени утринни лъчи огряват кладата.

Там, някъде горе, трябва да е Свещената книга. Зная, тя гледа. Но бих искал да е до мене.

Гледам кладата, гледам и ръката си, която дописва последния лист. Нима е възможно, когато слънцето изгрее, тази ръка да я няма? Как така няма да видя слънцето, как ще потъна в мрака, във вечния мрак! Как така няма да ме има…