Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 99

В пещерата Жосеран беше признал, че иска да я има, а на нея желанието му не й се стори неприятно. Но представата да го има за съпруг беше толкова немислима, че беше чудно как изобщо се забавлява с нея дори само във въображението си. Той беше мъж, толкова различен на собствената й природа, с толкова противоречия в душата си, че й се струваше невъзможно да открие някога покой. Как би могла която и да е жена да обича подобен мъж, дори да й е позволено?

Той се приближи и Хутлун видя, че държи нещо под наметката си.

— Искаше да видиш една от нашите книги — каза той.

— Свещената ви книга ли? Носиш ли я?

Той извади Псалтира изпод наметката си. Книгата беше подвързана с дебела, черна и корава кожа, отгоре беше гравирана със златен шрифт.

— Написана е на език, който се нарича латински. Тези стихове са химни във възхвала на Бог.

И преди беше виждала подобни съкровища; баща й притежаваше няколко илюстровани Корана от мохамеданите. Те бяха редки ценности, защото в степите бяха много малко. Чингис хан, говореше се, превърнал нощта в ден, когато запалил книгите в Бухара.

Псалтирът беше покрит с прах от пътуването им, но иначе невредим. Тя отвори наслуки книгата и прокара пръст по страниците. Някои от буквите бяха изрисувани с яркочервено и кралско синьо, с прецизни калиграфски букви, като куфическите надписи върху джамиите на Самарканд, но без тяхното преливане. Имаше рисунки, изпълнени изумително красиво, които й напомниха за рисунките в пещерата, въпреки че не излъчваха същия кипеж и радост.

— Ще я дадеш на Великия хан ли? — попита тя.

— Уилям се надява да разкрие пред него тайнствата на нашата религия.

— Той дори на теб не може да ги разкрие.

Прелисти небрежно страниците на свещената книга и му я подаде.

— Благодаря. Сега всеки един от нас е показал на другия своята пещера.

— Бих ти показал много повече, ако можех. В моите земи има много неща, на които би се удивила.

— Удивявам се на степите, на планините и на реките. Към останалото съм просто любопитна.

— И въпреки това… — подхвана той, но не можа да довърши. Разговорът им беше прекъснат от суматоха, настъпила в кошарите на камилите. Уилям беше проснал Едноокия на земята и го стискаше за гърлото. Едноокия го проклинаше на тюркски, а ръката му търсеше ножа.

Жосеран забърза към тях.

— Уилям? Какво има?

— Този обирджия ми е откраднал Псалтира!

— Никой не ти го е откраднал — рече Жосеран. Подаде му книгата.

Уилям го изгледа слисано. Махна се от камиларя, който се изправи, отупа прахта от робата си и плю в лицето на Уилям, после се отдалечи от тях.

Уилям гледаше над рамото на Жосеран към Хутлун.

— Позволил си й да я оскверни ли?

— Не я е осквернила. Искаше да научи повече за тайнствата на вярата ни. Кой знае? Може би ще покръстиш някого тук.

Уилям грабна книгата от ръцете му.

— По-скоро Дявола бих кръстил! — размаха възлест пръст пред лицето му. — Позволи си прекалено много!

Уилям погледна с чиста ненавист по посока на Хутлун и си тръгна.