Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 35

Жосеран стоеше на покрива на техния хан и наблюдаваше как зората плъзва мръсножълтеникавите си пръсти над множеството заоблени покриви на тържищата и в лабиринтите от аркади. Покритият с плочи купол на джамията проблясваше сякаш направен от лед, черният, тънък като иглен връх на минарето се очертаваше срещу самотна студена звезда. Мюезинът започна азана, призивът за молитва. Екотът от него се понесе над града.

— Аузбилахи мина шайтани рахим, бисмилях рахмани рахим…

— Чуй ги. Подквичват като човек, на когото му вадят зъб — подигра се Уилям.

Жосеран се извърна. Монахът изникна от сенките като призрак. Приключи със завързването на въжето около расото си.

— Това е песнопение, което много наподобява нашите грегориански песни — обясни Жосеран. — Извисява се и пада и е в същата степен мелодично.

— Като нашите ли? — изръмжа Уилям.

— Смяташ го за варварско, защото не го разбираш. Последните пет години живях в Светите земи. Това песнопение се повтаря всеки ден призори, едни и същи думи, една и съща хармония. И те търсят своя бог, както ние търсим нашия.

— Те нямат бог, тамплиере. Има само един Бог и Той е Бог на единствената истинска вяра.

Жосеран зърна грубоватия силует на щъркел, свил гнездо на покрива на близкото минаре, гледка толкова близка за него, че сякаш го пренесе в Акра. Щяха да му липсват щъркелите, ако изобщо се върнеше някога във Франция! Може би наистина живя прекалено дълго сред сарацините и е заразен от техните ереси.

— Искам само да кажа, че не са безбожници, както смятат някои.

— Ако не обичат Христос, как тогава може да са друго, освен безбожници?

Жосеран не отговори.

— Много сме далеч от Акра — продължи Уилям, — но скоро ще се върнем и ще бъда принуден да докладвам думите ти. Ще постъпиш мъдро, ако внимаваш за приказките си.

Проклети да са всички свещеници, помисли си Жосеран. И му хрумна: може би няма да се върна, ако Бог е милостив. Но пък кога в живота си съм виждал Бог да проявява милост?

21

Цветът на езерото от виолетов стана черен. Тъмните силуети на планините пред тях се стопиха в оловносивото небе, върху което святкаха огнени мълнии.

Трепереше под кожите. Откакто оставиха зад себе си равнината на Самарканд и заизкачваха планините, Жосеран започна да се облича като татарите. Също като тях носеше дебел кожух и плъстени панталони, напъхани в ботушите. И пак му беше студено.

Спътниците му разседлаваха конете си. Прекрати съзерцаването си на езерото и се присъедини към тях. Погали муцуната на Късмет, мърморейки й насърчителни думи. Клетото момиче, виждаше как ребрата й се броят.

Обърна се към Джучи.

— Трябва ли да прекосяваме онези планини?

— Трябва да прекосиш още много планини и още много пустини, преди да стигнеш Центъра на света.