Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 210

Жосеран седя неподвижно в мрака дълго след като Уилям си беше отишъл. Най-накрая се изправи. Намери коня си и опря глава на челото му, вдъхна мириса на кон и кожа. Чувстваше как животното потрепва под брадата му.

Уилям имаше право. Кайду и разбойниците му щяха да го убият, ако се върнеше. Това ли искаше баща му от него? Дали неговият дух го беше следвал през целия Път на коприната, както твърдеше Хутлун, като негов пазител, негов закрилник само за да го види как умира в един дързък, но безплоден порив? Трябваше да продължи дори само за да намери нещо, в което да вярва, нещо, с което баща му да се гордее, нещо, което ще направи така, че и Раят да си заслужава.

Започна да разседлава коня, вече изгубил увереността си и обезсърчен.

130

Мяо-йен наблюдаваше приготовленията от прозореца на стаята си, високо в западната кула. Мъже и коне изпълваха двора, най-вече нередовните войници на Алгу с кафявите си кожи и дървени колчани на гърбовете, от които стърчаха стрели. Изглежда се готвеха за битки по пътя. Към тях се присъединяваха и мъжете от бащиния й кесиг, които я придружаваха от Шанту.

Посред конниците тя съзря варварина, който седеше, без да помръдва, на жребеца си, светият мъж беше до него, скръбен в робата си с черна качулка.

Отецът й беше спасил живота и въпреки това отказваше да говори с нея. Толкова беше непонятно! Какво беше сторила, за да заслужи неговата враждебност?

Тя не се радваше на предстоящото ново пътуване. Въпреки че се възстанови от треската, стомахът я болеше и тази луна не беше кървила. Сигурно заради болестта. Гърдите й също я боляха и бяха подути, но не желаеше да споделя толкова деликатен въпрос с прислужниците си.

Момичета й помагаха да увие краката си лилии за пътуването. Две от тях събуха извезаните копринени обувки от краката й, после внимателно развиха дългите ленти от увито платно, ярд след ярд. Тя простена, когато всичко приключи и почти проплака от облекчение, както винаги, когато и последната лента биваше махната.

Погледна към чуканите на крайниците си с омраза и отвращение. Под превръзките нямаше, както си представяха мъжете, крака на момиченце. Без скриващите ги ленти платно те бяха крака на чудовище. Сводовете бяха чупени и пръстите подвити под стъпалата й. Гниеща плът висеше от тях на дълги ивици.

Мяо-йен проплакваше, докато ги почистваха, защото с времето агонията не отслабваше. По време на тази дейност тя държеше цвете под носа си, за да избегне вонята. Когато най-накрая всичко приключи, прислужниците увиха около краката й чисти ленти платно.

Ето това беше да си принцеса.

Жосеран седеше сковано на седлото, чакаше портите на крепостта да се отворят. Дворът едва побираше заминаващото множество и миризмата на татарите беше непоносима, воняща смес от коне, кози кожи, немити тела, от мириса им му се повдигаше въпреки дългото време, прекарано сред тях. Шамани с диви погледи вървяха сред тълпящите се мъже и коне, ръсеха кобилешко мляко по земята и по челата на конете. Те бяха мръсни създания със сплъстени бради и коси, ризите им бяха изпоцапани с кал, заклинателните им крясъци се носеха възбог.