Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 208

Хутлун не можеше да му каже, че ясновидските й способности отново са я предали, затова му отговори само с онова, което беше прозряла с ума си:

— Видях война без край. Видях империята на Чингис хан да се разпада на множество царства, както е било преди него.

— Видя ли ни да напускаме Ферганската долина заради Алгу?

— Видях ни да бягаме като вълча глутница, да се връщаме нощем, за да отмъкваме невръстните и слабите и да не даваме и миг покой на никого на Покрива на света.

Кайду се замисли с мрачно лице.

— Хубилай е изпратил една от дъщерите си в Бухара като невеста. Това ще скрепи съюза между него и Алгу и ще ни държи в хватката им като птица в юмрук. Сега тази принцеса е в безопасност зад стените на крепостта в Кашгар, но скоро ще тръгне на път през планината за сватбата си. Алгу е изпратил свой минган от конници като нейна свита. — Погледът му се зарея над планините, сякаш виждаше кервана им. — Не бих искал тя да пристигне.

— Остави на мен — прошепна Хутлун. — Дай ми пет жегуна от своите конници и ще я спра.

— Така и си мислех, че ще кажеш.

Неговото знаме, направено от опашката на як, се вееше на вятъра.

— Ти ще се погрижиш Алгу да получи новата си невеста без глава. Ще се справиш ли?

— Ще се справя — обеща му тя.

129

Кашгар

Уилям откри Жосеран в конюшните, седнал на каменно корито, уловил меча и ножницата с две ръце и опрял тежестта си върху тях. Под ризата раменете му бяха прегърбени.

Вдигна поглед, когато чу стъпките на монаха в мрака.

— Помислих си, че ще те открия тук — рече Уилям.

— Как се досети?

— Голяма част от тази година прекарах в съмнителното удоволствие на твоята компания, затова поназнайвам едно друго за начина ти на мислене, тамплиере. Щеше да си заминеш тази нощ или щеше да имаш любезността да се сбогуваш с мен, преди да си тръгнеш?

— Никога не съм разбирал необходимостта от сбогуванията. А ти вече не се нуждаеш от мен, братко Уилям. Тези хора няма да те наранят. Те ще те съпроводят здрав и читав до края на пътуването ти.

— Ти беше натоварен да ме закриляш, докато не се завърнем в Акра.

Жосеран въздъхна. Да, това беше задачата му и само какво бреме се оказа тя.

— Защо не се съгласи да кръстиш момичето?

— Не е готова. Твоята принцеса си мисли, че обича Христос, но душата й не разбира Бог. Остава си езичница.

— Току-що описа почти всички във Франция. Ние разбираме от Бог или от религията само онова, в което ни карате да вярваме, останалото си остава неразбираемо. Виж, свещенико, тя те помоли да я обучиш и да й дадеш утехата на кръщението, а ти й го отказа.

Уилям мълчеше.

— Не те разбирам.

— Това е, както каза ти, понеже призванието ти е войната, а не религията. Аз например не разбирам тази внезапна загриженост за някаква си татарска принцеса. Това ли е причината, поради която възнамеряваше да заминеш тази нощ без мен?

Мълчанието се проточи. Парата от дъха им висеше в мразовития въздух. Жосеран потрепери и загърна по-плътно раменете си.

— Е? — не се отказваше Уилям.

— Аз съм на трийсет и една. Мога да се върна в Троа, но там няма да намеря нищо. Видях и чух неща през изминалата година, които завинаги промениха разбирането ми за мен и за света. Освен това в мига, в който стъпя на френска земя, ти ще повдигнеш срещу мен обвинения в ерес, както ме заплашваш почти откакто напуснахме Акра. Единственият начин да се защитя от теб и твоите свети братя е да остана при тамплиерите, а аз се наситих на монашеския живот. Искаш от мен да ти помогна, свещенико, но аз ви познавам вас, доминиканците, всички сте едни и същи. В мига, в който сме в безопасност в Земите отвъд, ще мислиш само как да ме унищожиш.