Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 200

— Никога не показвай милост! — ревна той. — Още един урок, който трябва да научиш.

Жосеран щеше да го изругае, но не му беше останал въздух.

— Помни, изненадваш и подлъгваш. Най-големите ти оръжия.

Тръгна си, без да спира да се смее. Жосеран изплю прахта от устата си, тялото му туптеше от болка. Този урок нямаше да го забрави. Един ден щеше да го използва.

Сутринта след пристигането на Мяо-йен отново бяха на медана и се упражняваха. Обикаляха се един друг в определените за борба граници, които Ядосания беше отбелязал в прахта с черничев клон. Татаринът нападна изневиделица и направи подлъгващо движение, Жосеран реагира бавно.

Светкавично движение и тамплиерът се озова по гръб на коравата земя, под вонящия натиск на тежкия, потен татарин. Отново изгуби.

Ядосания се разсмя гръмогласно и скокна.

— Ако всички варвари са като теб, ще станем владетели на света!

Жосеран изкриви лице и отново се надигна с усилие. Заради ръста си не беше привикнал да го побеждават така в състезания по сила. За пръв път му се случваше и редовният пердах, който ядеше от ръцете на якия татарин, го караше да кипи.

— Пак — рече той.

Ядосания го заобиколи и се вкопчиха, всеки опрял ръце в раменете на другия, използваха краката си, за да се мъчат да съборят противника.

Жосеран чу как някой го вика по име:

— Варварино!

Погледна в посоката, от която идваше викът, Ядосания се възползва от разсейването му и го тръшна по гръб.

— Никога ли няма да се научиш? — извика той.

Дотича Сартак. Жосеран усети нещо тревожно.

— Къде е спътникът ти?

— Сигурно клечи на колене някъде. Какво не е наред?

— Принцеса Мяо-йен. Разболяла се по пътя през пустинята и сега не може да дойде на себе си.

Жосеран беше дочул шушуканията сред придворните й и стражите, които се грижеха за покоите й в западната кула. Поискал беше да я види, но му отказаха без обяснения. Едва сега осъзнаваше сериозността на заболяването й.

— Обезпокоен съм от тези новини — каза той. — Но какво общо има с това добрия ни монах?

— Шаманите, които я придружават в пътуването, са направили всичко по силите си. Помислих си, че може би твоят свещен човек…

— Уилям ли?

— В крайна сметка той те изцели.

— Уилям няма сила да изцелява. Само Бог прави подобни чудеса.

— Не ме е грижа кой ще я лекува, дали е твоят бог или техните. Но тя не бива да умира. Принцесата е под моя закрила сега и мен ще държат отговорен.

Жосеран сви рамене. Нищо лошо нямаше да има в намесата на монаха, предположи той, но се съмняваше и че ще се види някакво добро. Можеше да убеди Уилям да отправи поне няколко молитви.

— Ще го помоля да ви съдейства, ако това искаш.

— Бързо го доведи при мен — каза Сартак. — Без нея няма съюз с Алгу и тогава оставаме в Кашгар, докато косите ни побелеят!

122

Ферганската долина

От пръснатите из долината юрти се виеше дим. Покривът на света беше покрит със сняг.

Тримата конници бавно яздеха покрай стреснатите лица на хората от своя клан. Скалповете и части от лицата им бяха изгорени и почернели; изпод овъглената плът проблясваше бяла кост. Единият беше изгубил око, друг голяма част от носа си. С мъка се удържаха на седлата си, но се свлякоха от тях едва когато стигнаха ханската юрта.