Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 197

По върховете под Покрива на света имаше сняг.

Жосеран отвори очи. Една болка пулсираше в рамото му, друга прорязваше черепа му. Устата му беше подута и суха. Ноздрите му потрепнаха от уханията, които се промъкваха в стаята: прясно изпечен плосък хляб, въглища, печени меса; всички познати миризми на пазара.

— Та — чу глас — жив си значи.

Пред погледа му изплува лице. Уилям. Опита се да проговори, но от устните му не излезе звук. Отецът повдигна главата му и приближи до устните му чаша вода. Тя беше леденостудена и за Жосеран имаше вкус на вино.

— Къде… съм?

— Не си в Рая, ако това си очаквал.

— Щом те видях… разбрах, че не съм в Рая.

Лежеше върху дебело натрупани килими. Това беше ханг, издигната тухлена платформа, нагрявана отдолу от огън и успокояващо затопляща гърба му.

— Къде съм?

— В крепостта на Кашгар сме. Донесоха те преди три дни таджики. Открили те в полусвяст да се скиташ из планините на татарски кон. Имаш две рани на главата и рана от стрела на рамото, която е много възпалена. Вече са взети мерки за нея без участието на татарите. Искаха да изпратят мръсните си шамани да извършат своето магьосничество върху теб, но аз ги разубедих. Молих се за невежата ти душа и ти пусках кръв. Вярвам, че моето лечение и Божията милост ти върнаха здравето.

— Благодаря.

— Не благодари на мен. Вече не съм ти длъжник — Уилям стана. — Трябва да благодариш на Бог за избавлението си. Мислех, че повече няма да те видя.

— Да не би това да те е разстроило непоносимо?

Уилям се приведе към него.

— Какво стана в онези планини, тамплиере?

— Когато похитителите ми видяха пайзаха и научиха, че съм християнски посланик и се ползвам с одобрението на Хубилай, ме пуснаха. Из тези места много се грижат за живота на пратениците.

— Къде тогава е пайзахът?

— Сигурно съм го изпуснал.

— Кои бяха?

— Разбойници. Нападнали ни с надеждата да намерят плячка, нищо повече.

— Стори ми се, че сред тях видях вещицата — заяви Уилям.

Жосеран поклати глава.

— Сторило ти се е — рече и обърна глава към прозореца. — Сартак и татарите му отнасяха ли се добре с теб?

— Не ми е прерязал гърлото, нито е сварил вътрешностите ми за вечеря и благодаря на Бог за това.

— Страхувах се, че сте тръгнали за Котан или Ош.

— След засадата Сартак нареди да се върнем в крепостта. Оттогава стоим тук, зад тези стени, но нямам представа за причината. Може би е било, за да изчакаме завръщането ти. Тъй като тези хора не говорят езика на цивилизованите хора и само бръщолевят като маймуни, не можах нищо да науча. Сартак иска впрочем да говори с теб веднага след като се оправиш.

— Уморен съм. Утре ще го видя. Засега искам само да спя.

— Тогава ще те оставя — Уилям спря на вратата. — Когато те донесоха тук и не беше на себе си, бърбореше като дете.

— Какво казах?