Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 188

Цялото население се беше събрало да наблюдава веселбата. Цареше празнично въодушевление, защото всички знаеха, че грозният варварин със сигурност ще изгуби. Май тази вечер щяха да очакват с нетърпение казанът да заври.

Кайду се показа от юртата си, отиде до Хутлун и постави ръка на главата на коня й. Приведе се към нея.

— Трябва да победиш — прошепна й той.

— Знам какво трябва да направя.

— Не позволявай на женското си влечение към този варварин да застане на пътя на интересите на клана.

— Нямам влечение към него, татко.

— Напротив, знам го. Но каквото и да чувстваш, не ме предавай!

Бялата й кобила запристъпва и заразмахва опашка от нетърпение да тръгва.

— Побеждавала съм по-добри ездачи от този — каза тя. — Ще спечеля.

Жосеран стисна зъби от болката в рамото си. Благословено облекчение беше да е освободен от кангата. Но раната от стрелата го беше оставила буквално без сили в лявата ръка и кръвта все още се просмукваше в ризата му. Щеше да язди с една ръка.

Хутлун избягваше погледа му.

У него трепна смущение. Може и да ми е равна в ездата, помисли си той, може и да познава по-добре тези хълмове от мен. Но със сигурност е наясно с естеството на облога, който сключих. Това не е изпитание по езда, това е изпитание на сърцето. Надявам се да не греша за нея.

— Който ми донесе козата, ще стане неговото — провикна се Кайду, отстъпи и удари задницата на кобилата на Хутлун. Конят подскочи и препусна, конят на Жосеран не помръдна.

Той галопираше зад нея към покритите с гори възвишения в подножието на хребета. Равният, подрусващ галоп изпращаше болезнени пробождания в рамото му. Той не им обръщаше внимание. Сега важното беше състезанието.

Конят на Хутлун внезапно зави към най-стръмната част на склона, зъберът, който татарите наричаха Мястото, където козата бутна магарето от коня му. Но Жосеран вече беше решил откъде да се качи, насочи се право нагоре към широкото рамо на седловината.

Въпреки че вече изоставаше на един изстрел с арбалет, знаеше, че ще спечели, защото в сърцето си не вярваше, че Хутлун ще го остави да умре.

Стигна до сянката на билото и погледна през рамо към Хутлун. Къде беше тя? Поела беше, както му се стори, по най-стръмната и най-виещата се пътека и той очакваше да я види далеч зад себе си. Но от нея нямаше и следа.

Тогава върху лицето му падна сянка, той вдигна очи, стреснат, и я видя над него, при самия връх. Тя грабна един от козите трупове и го преметна през врата си победоносно.

Той си спомни какво беше казал Уилям: тя е вещица и за нея няма изкупление.

Не! Отказваше да повярва, че тя ще го преметне.

Пришпори коня си по пътеката. Стигна хребета, грабна другия кози труп и го преметна на седлото. Огледа се отчаяно за Хутлун.

Сега видя откъде беше минала. Седловината се пресичаше от тесен пролом, който отдолу не се виждаше. Тя се връщаше по същата пътека с окървавения труп в ръка. Жосеран пришпори коня си по склона след нея.