Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 63

Тя се извръща сякаш осенена от някаква мисъл.

— Отидох да видя мама. Какво става? Не изглежда добре.

— Така е — отвръщам без заобикалки, преди да успея да помисля как да украся истината. Тамра трябва да знае какво се случва. Мама ще има нужда от нея. И двете ще се нуждаят една от друга.

— Карат я да работи до късно. Явно така я наказват.

Тамра промълвява едва чуто:

— Не знаех.

— Ти може би вече имаш някакво влияние. Можеш да ги убедиш да не я товарят толкова.

Тя кимва.

— Ще се опитам.

— Пие прекалено много, краде вино верда от клиниката.

— Това не й е присъщо.

Не ми харесва упрека, който долавям в тона й — сякаш или я лъжа, или аз съм причината майка ни да търси утеха в бутилката.

— Мъча се да я накарам поне да се храни. Но през последните седмици й е доста тежко. Потисната е.

— Защо не си ми казала нищо?

— Не си ме питала.

Тя примигва. Зная, че съм я жегнала. Може би несправедливо. В края на краищата това, което й се случи, не беше по нейно желание. Не е искала да се премести при Нидия и да остави мама. Просто се опитва да се справи.

— Виж — казвам й. — Просто не забравяй да я наглеждаш. Тя има нужда от теб.

Защото аз няма да съм тук.

Тамра ме поглежда с любопитство, преди да кимне бавно с глава. После тръгва към вратата. Ръката й е на облата дръжка, когато се чувам как изтърсвам:

— Съжалявам, Тамра.

Тя извръща глава през рамо. Разбира ме с един поглед за какво говоря. За онова, което е застанало между нас. Касиан.

— За какво? Че желае теб?

— Не е вярно — настоявам. — Просто той не го знае.

— И никога няма да разбере.

В думите й не долавям гняв. Само умора, примирение. В този момент ми напомня малко за мама или поне за онова, в което се е превърнала напоследък. И отново се питам дали моето заминаване няма да е най-доброто за тях. Присъствието ми тук никак не прави живота им лесен.

— Лека нощ, Там — изпращам я, но всъщност й казвам сбогом. Скоро няма да ме има.

— Лека, Ясинда — кимва сестра ми и излиза от къщата.

15

След като Тамра си тръгва, аз си взимам душ и навличам долнище на пижама и потник с деколте. Телевизорът в мамината стая хвърля трептяща синкава светлина в коридора.

Докато се движа в тъмното, дървеният под скърца под краката ми. Изведнъж ме връхлита спомен за това как преди години стъпвах на пръсти по същия коридор и се вмъквах в стаята на родителите ни. Тамра никога не го правеше. Само аз. Внимателно пропълзявах по хладните чаршафи на леглото им и се настанявах между тях, чувствайки се обичана и в безопасност, обгърната от ръцете им.

На сутринта ме чакаше лекция за това, че трябва да се държа като голямо момиче и да спя в собственото си легло. И все пак, дни по-късно отново се намърдвах при тях. Никога не ме отпращаха.

Обхождам с поглед същата спалня. Мама е съвсем сама в това огромно легло. Тук, между тях винаги намирах покой. Тогава нищо не можеше да ме засегне.

Пресягам се да изключа телевизора.

— За всичко съм виновна аз.

Застивам на място при звука на маминия глас. Тонът й е толкова мек. Леко доближавам леглото.

— За кое, мамо?

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях аз.