Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 62

На устните ми се появява усмивка. Това е забавната, чудата Лаз, която обичам и помня. Усмивката слиза от лицето ми и се вглеждам напрегнато в нея, за да запомни завинаги този момент и думите ми:

— Той е наистина специален, Лаз. Онзи ден, в който с теб се измъкнахме тайно оттук и ловците ни подгониха, той ме видя. И ме пусна. Той е причината да избягам от хайката. Държи на мен заради самата мен. А не заради това, което представлявам — засмивам се пресипнало. — Никога не съм могла да кажа такова нещо за някой друг.

Въпреки че напоследък начинът, по който Касиан ме гледа… Не! Отхвърлям тази мисъл. Ще живея с Уил.

Тя се е втренчила в ръцете си и кима бавно.

— Май мога да разбера това.

— Трябва да ме разбереш — шепна разпалено. — Наистина имам нужда.

Вдига поглед към мен и чета безмълвния въпрос в очите й. Въпрос, на който няма да отговоря. Когато дойдат при нея, искам да може да ги погледне в лицето и да им каже искрено, че не е знаела нищо за плановете ми.

— Разбирам те — най-сетне отронва тя.

И тогава не мога да се сдържа. Притеглям я в прегръдките си и я притискам.

— Благодаря.

Гласът ми секва и тя ме погалва по косата.

— Няма нищо. Вече не съм ти сърдита. Кога съм можела да ти се сърдя дълго? Това сега беше истински рекорд.

Засмивам се. Звукът от смеха ми наподобява хълцане.

— Спомни си това, когато те вбеся следващия път.

— Вече планираш следващ път? — заяжда се тя.

Гърдите ми се свиват.

— Казвам го за всеки случай — презастраховам се аз.

— О, Ясинда — поклаща тя глава. — Каква мрачна фаталистка си. Не бери грижа за нещо, което още не се е случило. Живей за момента.

— Такава съм си — изсумтявам.

Погледът ми се плъзва по стаята и тежкото чувство в гърдите ми отслабва, щом мярвам онова, което търся, на бюрото й.

— А сега какво ще кажеш да поиграем на карти?

Оставам у Лаз, докато не идва майка й, за да ме предупреди, че до вечерния час са останали не повече от двайсет минути. Сбогуваме се набързо и си обещаваме да се видим на следващия ден. Тръгвам си с леко сърце след одобряването с нея. Дано си спомни за тази вечер и ме разбере, когато научи, че съм заминала.

Пристигам у дома и изминавам коридора, нетърпелива да си взема душ. Последното, което очаквам, е да се сблъскам със сестра ми, която излиза от стаята си.

— Тамра, не знаех, че ще идваш.

Лицето й не издава нищо. Напомня ми за детските ни години, когато си придаваше строг и неумолим вид, щом я ядосам. Едва сдържам усмивката си.

— Това все още е моят дом, Ясинда. Тук израснах.

Между нас настъпва неловко мълчание, докато стоим в тесния коридор. Тя най-сетне нарушава мълчанието, като посочва вратата зад себе си.

— Трябваше да си взема някои неща.

Кимвам, понеже нямам какво да кажа… Всъщност имам, и то много. Но думите ми се изплъзват.

Тя понечва да мине покрай мен и аз я гледам със свито сърце, сещайки се за ужасната сцена с Касиан. И все пак, това само потвърждава, че е най-добре да напусна, за да може Тамра да получи това, от което има нужда. Живот, в който ще свети със собствена светлина. Без да я споделя с мен.