Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 61

Не отговарям на прегръдката й веднага — твърде изненадана съм. Бях забравила колко е приятно някой друг от членовете на прайда да ме посреща така топло.

— Време беше да дойдеш. Помня, когато идваше тук буквално през вечер.

И аз си спомням онези дни. След първото ми преобразяване и неуспеха на Тамра с Лазур станахме още по-близки. Бяхме неразделни.

— Мамо — провиква се Лаз отгоре.

— О, няма да те задържам — казва майка й, потупвайки ме нежно по рамото. — Хайде, качвай се.

Стаята на Лаз не се е променила, откакто идвах тук за последно: цялата в ярко розово и синьо, навсякъде постери с изображения на океана. Приближавам се до снимка на плажа Кармел. Като момичета обсъждахме как ще отидем да поживеем там. Тогава, когато мислех, че прайдът ще ми позволи да странствам. Сега осъзнавам, че вероятността е била много малка. Твърде много ме ценяха, за да рискуват да ме изгубят. Не беше тайна, че дракитата понякога не се връщат от странстванията си.

И все пак ние си мечтаехме, убедени, че навършим ли осемнайсет, ще настъпи нашето време. Нашият ред. Като толкова много дракита преди нас щяхме да предприемем пътуване навън и да живеем цяла година сред хората. Да научим за начина на живот във външния свят, преди да се завърнем в прайда.

С усмивка прокарвам длан по лъскавата, хладна хартия на постера. Плажът, заснет на фона на злачни хълмове, изглежда като нещо извадено от италианска ваканционна брошура. Може би Лаз все още може да поплува под онези лазурносини води, напълно преобразена. Само че без мен.

Сядам на леглото й и издърпвам мека сърцевидна възглавничка от купчината, натрупана в горната му част. Притискам я до гърдите си.

— Колко ми липсваше тази стая!

Тя стои до прозореца, заела непоклатима поза, скръстила слабите си ръце пред гърдите.

— Така ли? — озъбва ми се. — Не си личи особено.

— Мъчно ми е за теб! — додавам, решена да говоря направо. Нямам време за заобикалки.

— Показваш го по странен начин. Отпраши и…

— Не съм искала да си тръгвам — опитвам се да обясня, но тя не ми обръща внимание и продължава да говори.

— И се влюби в някакъв човек. Преобразила си се пред очите му — възмущава се тя и притиска сърцето си с ръка. — Не мога да повярвам, че си ни поставила в такава опасност. Ясинда, която познавам, никога не би…

— Ясинда, която познаваш, не би могла да стои настрана и да го гледа как умира — така съм вкопчила пръсти във възглавницата, че чак ме заболяват. — Не и когато имам възможност да направя нещо. Той падна от скала, Лаз. Нямаше време да мисля. Просто действах.

Взирам се в нея с умолителен поглед, искам да ме разбере.

Известно време тя ме гледа изпитателно, преди да попита:

— Щеше ли да останеш там, ако Касиан не беше дошъл да те отведе?

Гласът й вече не звучи сърдито, в него се долавя само болка и ми се приисква да излъжа. Ще ми се да й спестя терзанията, но вече лъгах достатъчно.

— Да, мисля, че щях.

Тя дълго не отвръща нищо. После поклаща глава, с шумна въздишка се пльосва до мен и ме сръчква игриво.

— Дано поне е бил секси.