Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 64

Погледът й е фиксиран в телевизора, дори не се обръща към мен.

— Трябваше да ви отведа някъде другаде, но ви заведох точно там.

Отначало не разбирам.

— Къде?

— Защото бях егоистка и исках да си припомня…

— Какво да си припомниш?

— Баща ви.

Тя заравя глава във възглавницата, заглушавайки риданията си. Това ме разтърсва. Не си спомням мама някога да е плакала. Дори когато татко изчезна.

— Чапарал. Единственото място, което някога е било само наше — мое и на баща ви. Макар и само за няколко дни, преди той да ме убеди да се върнем тук. Бяхме само двамата. Без правда. Само ние в пустинното небе.

Решавам да й спестя истината, че са ги видели. Или поне нея. Била е забелязана да лети. Заради нея семейството на Уил се е преместило да живее в Чапарал. Докато повечето хора са приели летящото драки за някаква странна птица или летателен апарат — набедено НЛО — други не са подминали това явление. Ловците веднага взимат под внимание подобни сведения.

Но не мога да я виня. Разбирам какво е да рискуваш заради някого, когото обичаш… да нарушиш правилата, за да бъдеш с любимия. Накланям глава настрани, взирайки се в майка ми. Винаги съм мислела, че приличам на татко, но може би съм повече нейна дъщеря, отколкото съм осъзнавала досега.

— Вината не е твоя — успокоявам я, като изключвам телевизора и се обръщам да я завия с одеялата, които е изритала настрани.

Тя се отпуска за сън, без да издаде звук. След като известно време гледам потъналата в сянка фигура, се вмъквам в леглото й, под познатите хладни завивки. Настанявам се близо до нея, за да усетя топлината й.

Плъзвайки ръка между бузата си и възглавницата, затварям очи и се опитвам да се изпълня с покоя, който някога намирах тук.

Въпреки че съм взела решение още преди дни, ръката ми трепери, докато изписвам името си под писмото. Е, това е. Оттук нататък няма връщане назад. Сгъвам внимателно листа на четири и го слагам върху възглавницата до другата бележка. Реших, че и мама, и Тамра заслужават да им напиша отделно писмо.

Внезапно чувам скърцане по пода и настръхвам, поглеждайки през рамо, уплашена, че мама се е върнала по-рано от работа. Впервам поглед в отворената врата на стаята си и изчаквам малко. Нищо. Нито звук. С въздишка отново насочвам вниманието си към писмата, надявайки се, че постоянното тревожно чувство, че някой ме наблюдава, ще ме напусне, веднъж щом замина оттук.

И двете бележки са кратки. Пиша на мама и Тамра колко ги обичам. Колко ще ми липсват. Моля ги да не се безпокоят за мен. Че преследвам собственото си щастие и че се надявам да сторят същото.

Очите ме смъдят. Прокарвам ръка по писмата и хартията прошумолява под пръстите ми. Не уточнявам къде отивам… нито пък с кого. Но те ще знаят. Ще прочетат между редовете. И се надявам да ме разберат. Пооправям се, грабвам туристическата раница от пода. Оглеждам за последно детската си стая и оставям всичко зад гърба си.

— Къде си се разбързала?

За миг се поколебавам дали да не се престоря, че не съм чула гласа на Корбин зад гърба си. Напоследък успешно го избягвам.