Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 60

Тамра изглежда така сякаш е понесла удар. Румени петна изпъстрят бледата извивка на шията й.

— Така ли? Колко жалко, че тя не изпитва същото към теб. Ти никога няма да си нейният избраник, нали знаеш. Не си за нея. Помисли върху това. Когато тя е с теб, ще й е мъчно за него.

И изчезва. Като дим през вратата.

Още известно време се взирам в мястото, където стоеше допреди малко.

— Защо го направи?

— Имаш предвид, защо й казах истината ли?

— Истината? Мислех, че вие двамата…

— Не — простичко и без заобикалки отвръща той, поклащайки тъмната си глава. — Опитах… но не мога.

Затварям очи, изпитвайки неимоверно страдание. Сетне ги отварям и го поглеждам.

— Тя е права. Винаги ще виждам Уил.

— Не — отхвърля той думите ми отново с вбесяваща убеденост. — Той беше твоето бягство. Когато спреш да бягаш, ще видиш, че ти и аз си принадлежим. Може и да съм се съмнявал преди, но когато ме целуна на кулата…

— Онова — прекъсвам го рязко — беше грешка. Сериозен пропуск в преценката ми.

— А може Уил да е грешката.

При тези думи отстъпвам назад.

— Да приемем, че можеш да получиш твоя безценен Уил. Да се откажеш от прайда, семейството, живота си, за да бъдеш с него. Не мислиш ли, че някой ден ще се събудиш и ще го видиш в истинската му светлина — един ловец с кръв по ръцете му? Ловец с открадната кръв, която тече във вените му?

Клатя глава.

— Не! Не желая да те слушам…

— Защото е вярно. Мислиш си, че ще можеш да живееш с това? Когато фантазията се изчерпи, когато първоначалната тръпка от това, че си с него, избледнее… ще си спомниш защо той е бил неподходящ за теб.

— Не зная защо изобщо обсъждаме това. Никога повече няма да го видя — изричам лъжата с треперещ глас.

Взрял се е в мен така напрегнато, че се боя да не е разбрал за моята измама.

— Просто не искам между нас да има повече недоразумения — отвръща твърдо той.

— Аз идеално разбирам ситуацията. Между мен и теб няма да се получи — посягам към вратата. — По-добре иди при Тамра. Тя е разстроена.

— И аз съжалявам за това — поема той дъх, при което широките му гърди се повдигат. — Но не съжалявам за нас.

— Няма никакво нас — просъсквам аз, стискайки ръце в юмруци.

Тръгва към вратата с лека и непринудена походка.

— Мога да бъда търпелив. Имаме време.

После изчезва, а вратата остава да зее отворена след него.

Времето е последното нещо, с което разполагам тук. Скоро ще се срещна с Уил. И ще заживея с него. Взимам това решение с ослепителна яснота. Всяко едно съмнение, което съм имала, вече е история.

След смяната ми на следващия ден поемам към къщата на Лаз, намираща се в противоположния край на селището. Трябва да я видя. Трябва да поправя нещата между нас, преди да си тръгна. Поне доколкото мога.

Тя отваря вратата. Гледа ме известно време с повдигната вежда, преди да ми даде знак да вляза с елегантен жест на ръката.

Докато безшумно изкачва стълбите към стаята си, дългата й, прошарена със сини кичури коса пада по гърба й като струи на поточе. Майка й, която ме забелязва на излизане от кухнята, ме задържа за малко.

— Ясинда! — възкликва Соба и ме притегля в прегръдките си.