Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 38

— Това си е смъртоносен капан, да знаеш. Трябваше да я съборят преди много време.

— Щеше да е светотатство. Твърде много спомени са свързани с нея — възразявам. — Никой не би могъл да го направи.

Пресяга се и погалва една покрита с мъх дъска.

— Да. Самата истина. Чудя се колко ли целувки са били откраднати тук.

При тези думи нещо в мен се стяга. Първата ми целувка не се случи тук. И беше с Уил. Вън от прайда. Погледът ми се отклонява към огромното пространство, разкриващо се от кулата, толкова различно от пустинята, където сърцето ми откри това на Уил. Сигурно трябваше да ми се случи тук. Сигурно щеше да се случи тук, ако не бях заминала.

Ноздрите ми вдишват хладния влажен въздух.

— Защо ме последва?

Гласът на Касиан боботи във въздуха, плътен като завесата на нощта, която ни обгръща и ни заключва в прегръдка.

— Мислеше, че няма ли?

Не казвам нищо. Той е фокусирал в мен неразгадаемия си поглед.

Точно тогава започва да вали, и то не на шега. Трополенето на капките удължава настъпилото мълчание между нас. Водата се просмуква през дупките, удря се в покрива от зеленина и се стича на студени капки по косата ми. Не се крия от нея. Никога не съм имала нищо против студа.

Касиан накланя глава. Капките вода блещукат като кристали върху лъскавите му, черни кичури.

— Наистина ли мислиш, че няма да ме е грижа, ако умреш?

Отдръпвам се леко при спомена, че го обвиних, че не го е грижа какво се случва с мен.

— Избягвам те, защото съм страшно ядосан… — той тръсва глава, разпръсквайки капките по косата си. Кичурите бръсват ритмично раменете му.

— Не искам отново да рискуваш живота си. Човешкият свят… Уил. Прекалено опасно е.

Касиан поема ръката ми. При допира усещам пулса му, глухото туптене на сърцето му, което среща моето.

— Ти — мъртва. Това би ме съсипало — гласът му прокънтява рязко на фона на барабанящия дъжд. — Всичко, което някога съм ти казвал, е истина. Чувствата ми към теб не са се променили, Ясинда. Дори когато ме вбесяваш, тук, в прайда… ти все така си оставаш единствената ярка светлина за мен.

Не зная кой направи първата крачка.

Сигурно и двамата едновременно. Или пък вероятно не искам да приема, че може да съм била аз. Може би моята глава се е протегнала напред и мокрото ми лице се е повдигнало към неговото. Сърцето ми бие толкова силно, като тъпан в гърдите ми.

При първия допир с устните му усещам тяхната мекота. Един от нас потреперва. Аз или той. Или и двамата? Не зная и не ме интересува.

Лека като перце целувка. Устните ни се докосват, закачат, вкусват, като че се боим да не уплашим другия. И наистина ни е страх.

Колкото и превъзбудена да се чувствам в момента, не бих казала, че не съм наясно какво се случва — странно ми е, че се целувам с Касиан. И същевременно е ужасяващо да правя това, което толкова дълго време за мен е било немислимо. Но предполагам, че дълго потисканото напрежение винаги е било нещо като жица, силно опъната между нас двамата. Тази вечер аз отпускам моя край на жицата и тя се освобождава, изплющявайки рязко. Преди да срещна Уил, съм се питала дали е възможно да се случи нещо между Касиан и мен, дали е възможно да сме… заедно. Мислила съм си, че може би… Дори да не съм го признавала пред себе си, най-вече заради Тамра. Защото ми беше казано, че някой ден ще сме заедно, макар никой да не ме е питал.