Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 37

В мен се надига гняв. Сигурно съм полудяла да жадувам момче, което съм изгубила завинаги. Защо не мога да продължа напред и да намеря поне някакво щастие в прайда?

И тогава зървам очертанията й на фона на мъгливото сумрачно небе. Порутената кула се издига през плътния въздух като древно, усукано дърво, обрасла с дебели увивни растения. Не е толкова висока като другите две наблюдателници, разположени на стратегически места в града, но е най-старата. Построена е, когато предците ни не са си представяли, че можем да останем без шейдър — една възможна реалност, за която никой не е бил подготвен.

Времето променило това отношение. С остаряването на Нидия и при липсата на други, притежаващи нейните способности, се загнездил страх, че следващото поколение драки ще е принудено да живее без шейдър. Тогава били построени другите две кули — по-здрави и по-високи от старата. Като подготовка за бъдните дни, когато ще трябва да разчитаме на себе си, за да опазим селището.

Спирам в подножието на сградата и поглеждам нагоре. Наблюдателните кули винаги имат камуфлаж от увивни растения и къпина, за да могат по-добре да се слеят с естествения природен пейзаж, но тази изглежда по-истинска от другите. И това ми харесва. Обожавам дивия й вид, завръщането й към природата. Не е била използвана от години, отпреди аз да се родя, но добре помня тази забравена кула — любимо място, което посещавах в детските ми години.

Хващам се за ерозирала от времето стъпенка и започвам да се катеря. Някакво животно, изненадано от неочакваната ми поява, припва нагоре по извитите клони.

Пробивам си път през гъстата шума. Усуканите клони ме мушкат, закачат се за косата ми като остри пръсти, докато се издигам все по-нависоко. Изгнилото дърво скърца под тежестта ми. Стигам до върха и се отпускам с въздишка по гръб върху покритата с мъх дървесина.

Слагам длан с разперени пръсти върху корема си, усещам как вдишвам и издишвам, как дробовете ми се разширяват. И всички спомени оживяват. Любовта ми към това място. Място, в което съм в безопасност. Където мога да бъда себе си. Далеч от любопитни погледи.

Над мен е надвиснал покрив от зеленина. През пролуките в дървото и в листака се движи постоянно променящото се небе.

Сядам, кръстосвам крака и се заглеждам в обширния, пулсиращ зелен свят, който се е прострял под мен. Прайдът. Покривите със зелени керемиди надничат иззад мъглата на Нидия.

Мъглата се суче между къщи и сгради, застила полетата, пълзи по зидовете на градчето и е обгърнала цялата земя като живо същество, напластява се в долините, а над по-ниските хълмове и планини наподобява бяла пяна. Само най-високите върхари стърчат над мантията й.

— Знаех си, че ще те открия тук.

Свивам се, притегляйки колене към гърдите си, когато първо се появява тъмнокосата глава на Касиан, а след това и останалата част от тялото му. Той се спуска при мен и дървото под него простенва протестиращо.