Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 36
Софи Джордан
— Мислиш, че искам да умреш ли?
Очите му са широко отворени, погледът — изпитателен. Започвам да се съмнявам в правотата си, може би наистина държи на мен. Разтърсена съм от нахлуващите в мен объркани мисли и чувства.
— Какво искаш от мен, Ясинда?
Поглеждам към ръката му, която все още е на мишницата ми. Кожата ми пламти, особено там, където ме докосва.
— Пусни ме.
Застанал толкова близо, надвесен над мен, Касиан ме кара да се чувствам по-малка, отколкото съм.
— Трябва да вървя — казвам по-високо.
И наистина е така. Трябва да си вървя. Веднага.
В отговор на думите ми по човешката му кожа избиват петна, по-тъмната му плът на драки прозира под нея и я прошарва, за да ми напомни какво е той. Какво съм аз. Неволно си спомням как всички си мислеха, че ще си паснем идеално. Сега мислят същото за него и Тамра.
Горната му устна оголва зъбите, чийто бял цвят поразително контрастира с матовата му кожа.
— Защо? За да останеш сама ли? Това ли предпочиташ? Да чистиш риба през деня и да ридаеш във възглавницата си през нощта? Това ли искаш? Случайно да ти е хрумвало, че не толкова аз съм се отдръпвал от теб, колкото ти ме отблъскваш? Ти си само едно егоистично, уплашено момиченце, което предпочита да ближе раните си, отколкото да живее.
Думите му ме раняват дълбоко, като стрели, насочени в сърцето. Твърде близо е до истината.
Зрението ми променя перспективата си, става все по-ясно. Зная, че го гледам през вертикални зеници. В гърлото ми се надига гореща пара, която изгаря устата и ноздрите ми.
Залитайки, отстъпвам крачка назад. Този път той остава намясто. Пуска ме да си тръгна.
Обръщам се и се втурвам през влажния въздух, докато белите ми дробове не започват да горят, готови да изскочат от отеснелия им гръден кош. Отдавам се на усещането — наслада, която е на ръба на болката, която ме разсейва точно сега, когато ми е нужно. Дори забавяйки крачка, съм решена да продължа да вървя, докато не си възвърна присъствието на духа. Докато не престана да усещам прегръдката на Касиан. Докато не престана да чувам думите му.
Проклет да бъде, че проникна в мислите ми. И че може би е прав.
Златистоалените лъчи на чезнещия залез проникват през мъглата. Огнената светлина докосва кожата ми с пламъците си, позлатява я на места, напомня ми как изглеждам, когато съм напълно преобразена… какво представлявам. Какво ще бъда винаги. Пустинята не го уби. Нищо не е в състояние да го убие.
Сега вече съм убедена в това. Дракито в мен никога няма да закърнее. Може би това е единственото, което зная.
Оцелях след опита на майка ми да го унищожи. Оцелях в пустинята, сред ловците с гладните им погледи, когато усещах вкуса на силния страх в устата си. След всичко преживяно зная, че дракито в мен ще остане живо. Вече няма да се тревожа, че ще изгубя тази част от себе си. Би трябвало да изпитвам щастие, облекчение.
Само че нещо ми пречи. Очите ми засмъдяват и премигвам бързо.
Поемайки дълбоко дъх, продължавам да се движа. Гърдите ми се повдигат и се изпълват със сладкия аромат на разорана земя. Тази среда ме поддържа. Дори душата ми да жадува за повече. За Уил.
